Линда Хауърд - Диамантеният залив

— Всичко е наред — рече нежно. — Нищо не се е случило.

— Ала можеше. Рамото ти…

— Забрави за проклетото ми рамо и за крака ми. Знам докъде да ги натоварвам и не се впускам в нищо, освен ако не съм сигурен, че ще спечеля.

Тя остана мълчалива до края на пътуването. Паркира колата под дърветата и каза:

— Смятам да отида да поплувам. Искаш ли да дойдеш?

— Да.

Както винаги, Джо се приближи до вратата на колата. Беше фиксирал поглед върху нея, въпреки че Кел беше наблизо. Кучето тръгна с Рейчъл към стъпалата на верандата. То приемаше Кел, но когато двамата бяха навън, не се отделяше от Рейчъл. Беше войн, който обаче имаше желание да остане, помисли си тя тъжно, ала после решително прогони пропълзяващото самосъжаление. Животът щеше да продължи, дори и без Кел. От мисълта за това я заболя, но знаеше, че някак щеше да оцелее, въпреки че животът й безвъзвратно бе променен от прекараните с него спокойни дни, белязани от някои ужасяващи моменти.

Рейчъл се преоблече в лъскавия си черен бански костюм, а Кел сложи джинсовите си шорти. Взеха няколко хавлии и тръгнаха през боровете надолу към плажа. Джо ги последва и легна под оскъдната сянка на някакъв храст. Тя пусна хавлиите на пясъка и посочи към залива, където водата се надигаше и се разбиваше върху подводните скали.

— Виждаш ли линията, където се разбива водата? Там са скалите. Съвсем сигурна съм, че онази нощ си ударил главата си там. Приливът тъкмо бе настъпил и водата беше все още ниско. — Рейчъл отново посочи. — Измъкнах те тук.

Той погледна плажа, после се обърна и огледа склона, където се извисяваха боровете като дървени стражи. Как го беше влачила по склона до къщата по някакъв начин, геройство, което трудно си представяше, щом погледнеше крехкото й тяло.

— Ти едва не си умряла, докато ме замъкнеш до горе, нали? — тихо попита Кел.

Тя не искаше да мисли за онази нощ, нито за физическите усилия. Част от този спомен вече бе отхвърлен от съзнанието й. Спомняше си, че чувстваше болка, ала каква точно не можеше да се сети. Може би благодарение на адреналина бе получила невероятна сила онази нощ и после бе забравила неприятните моменти. Дълго го гледа, после се обърна и влезе в морето. Той я наблюдаваше, докато водата достигна коленете й, свали пистолета от колана си и внимателно го постави на хавлията, като го покри с другата хавлия, за да го предпази от пясъка. После смъкна шортите си и влезе във водата гол след нея.

Рейчъл беше добър плувец. Беше прекарала по-голяма част от живота си в залива, но Кел не й отстъпваше, въпреки схванатото си рамо. Отначало, когато го видя във водата, тя му се скара, че не бива да мокри раните си, ала бързо престана. В края на краищата, беше плувал с отворени рани и упражнението може би бе добра терапия. В продължение на половин час те плуваха в залива и тогава той реши, че му бе достатъчно. Рейчъл се върна с него на брега. Едва когато водата им достигна до кръста, тя забеляза, че Кел бе гол. Познатият трепет я споходи, докато го гледаше как излиза от океана. Беше толкова строен, стегнат, идеален, с матов тен и мускули като въжета, дори по бедрата. Наблюдаваше го, докато той отмести пистолета си и легна на едната хавлия.

Рейчъл излезе от водата и наведе глава, за да изстиска косите си. Когато се изправи. Кел я наблюдаваше.

— Съблечи банския костюм — тихо рече той. Тя погледна морето, но не се виждаха никакви лодки. После погледна към него, който наподобяваше лежаща бронзова статуя, с изключение на това, че никога не бе виждала статуя в състояние на възбуда. Рейчъл бавно посегна към презрамките на раменете си и ги свали. Веднага усети горещата целувка на слънцето върху мокрите си гърди. Сейбин затаи дъх и протегна към нея ръка. — Ела тук.

Тя свали банския костюм и отиде до хавлиите. Той седна и я привлече до себе си. В тъмните му очи играеха пламъчета. — Познай какво забравих да взема. — Рейчъл започна да се смее. Гласът й звучеше чист и дълбок в един свят, където само двамата съществуваха. — Е, и без това те боли — измънка Сейбин и прокара ръка по гърдите й. — Ще трябва просто… Да импровизирам.

Той се надвеси над нея. Раменете му бяха толкова широки, че закриха слънцето, а устните му изгориха нейните.

Беше много добър в импровизациите. Галеше я така, сякаш тя беше доброволно привнесла му се, целуната от слънцето, жертва, предоставена му за най-върховно удоволствие. Най-после тялото й се изви и Рейчъл извика от неудържимата страст. Викът й се извиси към нажеженото до бяло слънчево кълбо.