Линда Хауърд - Диамантеният залив

Той я наблюдаваше мълчаливо. Именно в този миг се разкриваше силата на тази жена и мисълта за това правеше живота му още по-тежък. Кел не искаше да се обажда на Съливан, не искаше да пришпорва деня, когато всичко трябваше да приключи. Искаше му се да разтегне времето, да прекара горещите и лениви дни на плажа с нея, като опознава всяка частица от личността й и я люби винаги, когато си пожелаят. А нощите… Тези дълги, топли и уханни нощи, когато телата им се сливаха върху влажните чаршафи. Да, точно това му се искаше. Единствено мисълта, че тя се намира в нарастваща опасност, можеше да го накара да се обади на Съливан. Инстинктът му подсказваше, че времето лети.

Той не проговаряше, Рейчъл отвори очи и видя, че я наблюдава с настоятелен поглед.

— Това, което най-много искам — каза отчетливо Кел, — е да те любя отново.

Само един негов поглед и дума, и тя усети как топлината се разлива по тялото й, ала знаеше, че няма да може да го приеме. Погледна го със съжаление.

— Мисля, че няма да мога.

Той докосна бузата й. Твърдите му и груби пръсти погалиха лицето й с невероятна нежност.

— Извинявай. Трябваше да се досетя.

Тя му се усмихна.

— Нека се преоблека и да среша косите си и ще излезем.

Тъй като Рейчъл не беше от жените, които се мотаят пред огледалото, пет минути по-късно те вече пътуваха. Сейбин беше бдителен, тъмните му очи следяха всяка подробност от пейзажа и разглеждаха всяка кола, която срещнеха. Тя се усети, че гледа в огледалото за обратно виждане в случай, че ги преследват.

— Трябва ми телефонна кабина извън сградата. Не желая шестстотин човека да ме видят, докато пазаруват — троснато рече той, без да отслабва вниманието си към движението.

Тя се подчини и потърси кабина до сервиза в края на града. Паркира колата. Кел отвори вратата и отново я затвори, без да излиза. Обърна се към нея с усмивка:

— Нямам пари.

Усмивката му я накара да се отпусне вътрешно и Рейчъл се засмя, докато търсеше портмонето си.

— Можеш да използваш номера на кредитната ми карта.

— Не. Ако някой го провери, ще стигне до Съливан. Той взе шепата монети, които тя му подаде, влезе в кабината и затвори вратата зад себе си. Рейчъл го наблюдаваше, докато пускаше монетите в отвора, после се огледа дали някой не го гледа, но единственият човек наоколо бе мъжът в сервиза, който седеше на стол пред офиса и четеше вестник.

Кел се върна след няколко минути и Рейчъл запали колата, докато той се мушна на седалката и затвори с трясък вратата.

— Не ти отне много време — забеляза тя.

— Съливан не си хаби думите.

— Ще дойде ли?

— Да — изведнъж Кел отново се усмихна с онази истинска, ала рядка усмивка. — Основният му проблем е да се измъкне от къщата, без жена му да го последва.

Шегата му на тази тема бе неочаквана.

— Тя не разбира работата му ли?

Той изпръхтя:

— Въпросът не е в работата му, той е фермер. Джейн ще полудее, че не я взима със себе си.

— Фермер!

Преди няколко години се оттегли от агенцията.

— И съпругата му ли беше агент?

— Не, слава Богу — рече Кел сериозно.

— Не я ли харесваш?

— Не е възможно човек да не я харесва. Радвам се, че Съливан я държи под контрол във фермата.

Рейчъл го погледна двусмислено.

— Той става ли? На колко години е?

— На моята възраст. Сам се оттегли. Правителството щеше да се радва да го задържи още двадесет години, но той се махна.

— Значи е добър?

Кел вдигна тъмните си вежди.

— Той е най-добрият агент, който някога съм имал. Обучавахме се заедно във Виетнам.

Това я окуражи. Тя се страхуваше много повече от опасностите, които му предстояха, отколкото от мисълта, че ще си тръгне. Вестниците не даваха никаква гласност на проблема, ала в столицата се водеше нещо като война. Кел нямаше да се успокои, докато отделът му не си възвърнеше доброто име отново, дори и с цената на собствения му живот. Тази мисъл я измъчваше. Ако можеше, ако той й позволеше, щеше да отиде с него и щеше да направи всичко по силите си, за да го защити.

— Спри до някой магазин — каза Кел и се обърна, за да провери положението отзад.

— Какво ти трябва от магазина? — Рейчъл отново го погледна и откри, че той я наблюдава с едва изписано удоволствие.

— Контрол на раждаемостта. Или не си осъзнала какъв риск поехме?

— Да, знам — тихо призна тя.

— И нищо ли нямаше да кажеш, или да направиш?

Рейчъл стегна пръсти около волана, докато кокалчетата й побеляха. Съсредоточи се върху движението.