Линда Хауърд - Диамантеният залив

— Глупаво е — рече тя, като се опита да придаде на гласа си мрачен нюанс, но не се справи. Гласът й трепереше. — След днешния следобед да не мислиш, че ще ми е по-лесно да си лягам с теб. Не е така. Не знам какво има между нас, ако изобщо има нещо. Въобразявах си, че ще ни стане ясно, ала не е така. Какво искаш от мен? — Рейчъл махна бързо с ръка. — Освен секс.

Кел мълчаливо изруга. Толкова добре умееше да държи хората на разстояние от себе си, че сега, когато отчаяно искаше Рейчъл до себе си, докато все още бяха заедно, тя продължаваше да си мисли, че той я отблъсква. Имаха толкова малко време заедно, че мисълта да не се възползват от всяка секунда беше непоносима. Кел не знаеше как да я накара да прозре това. Може би бе по-добре, че не го разбираше; може би щеше да е по-лесно за нея, ако никога не разбереше как бе бил изкушен да забрави за всичките правила и приоритети. Той трябваше да я притежава, трябваше да запази спомени заради пустите дни в бъдеще, когато Рейчъл нямаше да е до него. Дори и сега тя не играеше игрички, не се опитваше да се скрие зад лъжи, за да запази гордостта си. Беше толкова откровена, че заслужаваше поне частица от неговата честност, независимо от това, колко щеше да боли. Но болката не беше само нейна.

Кел я погледна и каза:

— Всичко. Ето какво искам. Ала не мога да го имам.

Рейчъл потрепери. В очите й напираха сълзи.

— Знаеш, че можеш да имаш всичко. Трябва само да се протегнеш и да го вземеш.

Той бавно се приближи до нея и сложи ръка на рамото й, после я промуши под нощницата и погали топлата й сатенена кожа с грубите си пръсти.

— И да рискувам живота ти? — попита с нисък глас. — Не, не бих могъл да живея така.

— Опитваш се да твърдиш, че всеки, който е близо до теб, се превръща в мишена. Другите агенти…

— Другите агенти не са аз — прекъсна я Кел тихо с вперен в нея черен поглед. — Има няколко ренегатски правителства и терористични групи, които искат главата ми. Смяташ ли, че ще помоля, която и да било жена да сподели този живот с мен?

Тя успя да се усмихне през сълзи.

— Не се опитвай да ми кажеш, че живееш като отшелник. Знам, че си имал жени…

— Никоя не ми е била близка, нито специална. Никоя, която може да свикне със заплахата за мен. Опитвал съм, скъпа. Бях женен, години преди положението да се влоши, както е сега. Раниха я при опит за покушение над мен. Като една умна жена, тя светкавично ме напусна.

Не е била толкова умна, помисли си Рейчъл. Знаеше, че никога не би позволила такова нещо да я отдалечи от него. Гърлото й се бе свило и тя едва ли не се задушаваше. Докато го гледаше, сълзите й се търкулнаха по бузите й.

— Струва си да съм с теб — прошепна. — Бих рискувала.

— Не — поклати глава той. — Няма да ти позволя. Няма да рискувам, не и твоя живот. — Избърса сълзите по лицето й с палец.

— Това не е ли нещо, което аз трябва да реша?

Той прегърна с две ръце лицето и, после мушна пръсти в гъстите й коси и я доближи до себе си.

— Не и когато нямаш реална представа за опасността. Натрупала си малко опит като разследващ репортер и забелязваш повече, отколкото е здравословно за теб, но си невинна като бебе, стане ли въпрос за моята работа. Наистина има агенти, които водят съвсем нормален живот, обаче аз не съм от тях. Аз съм един от малцината. Съществуването ми дори не е публично признато.

Рейчъл пребледня и лицето й застина.

— Знам повече за рисковете, отколкото си мислиш.

— Не, познаваш киноверсиите, изчистени, наситени с романтика и приключения.

Тя изведнъж отдръпна глава при докосването му и ръцете й се свиха в юмруци.

— Така ли мислиш? — рязко попита Рейчъл, а в гласа й се долови болка. — Съпругът ми беше убит от бомба в кола, предназначена за мен. Нямаше нищо изчистено, нямаше романтика, нито приключения. Той умря вместо мен. Попитай ме какво знам за това, някой друг да заплаща цената за риска, който аз съм си избрала! — Сълзите й започнаха да се стичат и тя припряно ги избърса като го гледаше свирепо. — Върви по дяволите, Кел Сейбин! Мислиш ли, че искам да те обичам? Ала поне съм склонна да рискувам, а не бягам, както постъпваш ти!

Тя плачеше. Да я гледа човек беше все едно да понесе болката от удар в стомаха. Рейчъл не беше от ревливите и с усилие на волята си налагаше да не плаче, но сълзите сами се стичаха по бузите й, докато го гледаше в лицето. Тя непрекъснато ги изтриваше. Кел бавно протегна ръка и отметна косите й от влажното й лице, после я прегърна и сгуши главата й в здравото си рамо.