Линда Хауърд - Диамантеният залив

Насили се да разговаря в продължение на още един час, да се усмихва в подходящите моменти и да потиска нарастващия си порив да импровизира. Не можеше да го понася. Единствено мисълта, че Кел можеше да ползва информацията, която тя щеше да измъкне от Елис, й даваше воля да остане. Когато най-после приключиха с вечерята и вече пиеха кафето си, Рейчъл пусна поредното си пипало.

— Къде сте отседнали? Това не е туристически район и трудно се намират стаи в мотел.

— Разпръснати сме по бреговата ивица — обясни той. — Лоуъл и аз сме в една стая в малкия мотел „Харън“.

— Знам го — кимна тя.

— Откакто сме тук, се тъпчем само със суха храна. Истинско облекчение е да си намериш прилично ястие.

— Предполагам.

Рейчъл бутна настрана чашата с кафето си и огледа ресторанта, като се надяваше Елис да разбере знака й, че бе готова да тръгва. Подробностите, които разбра, засега бяха достатъчни. Просто не можеше да стои повече с него и да се преструва, че го харесва. Искаше й се да си иде у дома и да заключи вратата след себе си, като изгони Тод Елис и кохортата му от живота си. Кел я чакаше там и тя искаше да е с него, въпреки че беше притеснена за настроението му. Когато тръгваше, той беше хладен и мълчалив и едва сдържаше яростта си. Настоя Рейчъл да играе на сигурно и да остави всички рискове за него, ала тя по-скоро щеше да спре да диша, отколкото да стои безучастно, докато Кел бе в беда. Той не беше свикнал да не се подчиняват на заповедите му и това никак не му харесваше.

Поради някакви свои причини Елис не искаше да тръгва рано. Рейчъл си мислеше, че той си представя да прекара остатъка от вечерта във физически контакт. Но щеше да остане разочарован.

По пътя към къщи тя не говори много, не желаеше да се занимава с Елис повече от необходимото, а и мислите й я теглеха към Кел, въпреки че цялата вечер той не я бе напускал. Изведнъж сърцето й лудо заби и кръвта й се втурна полудяла във вените й. Страните й почервеняха и й се зави свят. Яростният начин, по който се любиха същия следобед, трябваше да изясни отношенията им, дори и на такова базисно ниво, ала това не се случи. След това Кел я гледаше много странно, сякаш Рейчъл не беше това, което бе очаквал. Въпреки че й се ядоса, задето не му се подчини, някъде дълбоко в себе си той изглеждаше дори по-сдържан, откогато и да било. Кел беше труден, необикновен мъж, но тя имаше остър усет за него и всеки, дори най-невидимият нюанс в изражението му, който повечето хора не биха забелязали, й беше ясен като на длан. Защо я беше гледал така, а после се оттегли? Защо се чувстваше сега по-далеч от него, отколкото когато двамата бяха въвлечени във вихъра на възбудата?

Елис свърна в частния път, който свършваше пред нейната къща, и след няколко минути спря колата отпред. Къщата беше тъмна, ала Рейчъл и не очакваше друго нещо. Кел нямаше да афишира присъствието си, като включи осветлението.

Излязоха от колата и когато Елис заобиколи и отиде от нейната страна, те чуха ниския лай на кучето. Джо, Бог да го благослови, нищо не пропускаше.

Елис видимо трепна и по лицето му се изписа внезапна тревога на светлината от вътрешността на колата. Той се спря.

— Къде е той?

Тя се огледа, но не видя кучето. То беше черно, с класическите белези на немска овчарка, и трудно се забелязваше в тъмнината. Ръмженето идваше откъм лявата й страна, близо до Елис, ала Рейчъл все още не можеше да го види.

Тя тутакси се възползва от възможността.

— Вижте, не мърдайте, докато не вляза в двора. Той е зад вас, затова не се приближавайте повече към него. Когато изляза от пътя, качвайте се в колата от тази страна и той може би няма да ви притесни.

— Това куче е зло. Трябва да го държите на верига — рязко отвърна Елис, но не оспори инструкциите й. Остана абсолютно неподвижен, докато Рейчъл влезе в двора, после се промъкна до отворената врата отдясно.

— Извинете — извика Рейчъл, като се надяваше той да не долови неискрения й тон. — Не се замислих. Все пак Джо е добър пазач. Никога не е пускал непознати да влязат в двора.

Тогава Джо се помръдна и движението му издаде местоположението му. Като ръмжеше яростно, той застана между нея и Елис.

Искаше й се да се засмее. Сега нямаше шанс дори за целувка за лека нощ, а от изражението на Елис разбра, че му се иска само да влезе в колата. Той припряно се шмугна вътре и тресна вратата, после отвори прозореца наполовина.

— Ще ви се обадя.

Тя се направи, че се колебае, а й се искаше да изкрещи: „Не“.