Линда Хауърд - Диамантеният залив

Сейбин не включи осветлението в къщата. Не допускаше, че е възможно да наблюдават къщата, но не можеше да рискува. Рейчъл и Елис можеха да се върнат рано и осветената къща щеше да събуди подозрението на Елис. Той се движеше мълчаливо в мрака, неспособен да седи на едно място, въпреки болката в рамото и крака. От следобед рамото жестоко го болеше и Сейбин разсеяно го масажираше. Устните му се извиваха в невесела усмивка. Докато правеше любов с Рейчъл, не усети нищо. Сетивата му бяха напълно отдадени на нея и непоносимият екстаз на телата им се сля. Ала оттогава рамото му болезнено му напомняше, че още дълго щеше да се възстановява. За щастие, раната не беше се отворила.

Той внезапно изруга и закуцука през кухнята към задната врата, толкова гневен, че не можеше повече да стои сред стените на къщата. Още щом Кел отвори вратата, усети как Джо излиза от убежището си под олеандъра и тихо се движи в сенките. Той тихо извика на кучето, за да го успокои. Кел вече не се страхуваше от нападение. Джо бдително прие присъствието му, но Кел не се доверяваше достатъчно и винаги му даваше знак, когато излизаше на задните стъпала.

Като се движеше в сенките, той заобиколи къщата и огледа боровете, за да се убеди, че къщата не беше под наблюдение. Джо го следваше на метър и половина след него, като спираше, когато Кел спираше, и тръгваше, когато Кел тръгваше.

Новата луна тъкмо изгряваше, тънък сърп светлина на хоризонта. Сейбин погледна към ясното небе, толкова ясно, че му напомняше очите на Рейчъл. Тази безбрежност изглеждаше достъпна за него.

Сърцето му отново се сви и ръката му се стегна в юмрук. Той изруга в нощта. Тя бе прекалено любезна, прекалено силна, заради самата себе си. Защо не играеше на сигурно и не го оставяше той да поема всички рискове? Не знаеше ли какво щеше да му причини, ако нещо й се случеше?

Как би могла да знае? Никога не й бе казал и никога нямаше да й каже, не и за сметка на безопасността й. Щеше да я защити, дори и това да го убиваше. Устните му се изкривиха. Вероятно би го убило, не физически, а дълбоко в душата му, където не допускаше никого… Докато Рейчъл не премина всички защитни прегради и не проникна в ума и сърцето му.

Разбира се, винаги стоеше възможността да не се измъкне жив, ала не се замисляше много-много. През последните няколко дни бе мислил доста, бе обсъждал и отхвърлял вариантите. Беше готов с плановете си. Сега изчакваше, докато физически се подготви. Изчакваше Елис и приятелчетата му да направят някоя дребна грешка. Изчакваше да настане подходящият момент… Изчакваше. Когато настъпеше този момент, щеше да се обади на Съливан и планът щеше да влезе в действие. Предпочиташе Съливан да е до него, а не някой друг. Никой не очакваше двамата отново да заработят заедно.

Единственото му притеснение беше Рейчъл. Знаеше какво трябва да направи, за да я защити, но за пръв път в живота си се побоя. Да я остави да си отиде беше едно нещо, а да живее без нея беше съвсем друго.

Сейбин стоеше в нощта и проклинаше онова, което го правеше толкова различен от останалите хора: изключителните му умения и лукавост, острото зрение и атлетичното тяло, върховата координация на ум и мускули, всичко това го превръщаше в преследвач и войн. Добавеше ли се към това и липсата на емоции, той ставаше най-подходящият безстрастен боец в света на хладните тъмни сенки, перфектен за работата, която изпълняваше. Не си спомняше някога да бе бил по-различен. Не беше шумно и весело дете. Беше мълчалив и самотен, странеше дори от родителите си. Винаги бе бил сам дълбоко в душата си и никога не пожела да го промени. Може би още като дете бе знаел колко боли, когато обичаш.

Ето, мислите му добиваха словесен израз и дори това му причиняваше такава болка, че потрепери. Винаги бе бил толкова напрегнат, за да обича непринудено, леко и да играе играта на романтиката отново и отново. Емоционалната му отчужденост му служеше като защита, ала Рейчъл я разруши и сега го болеше. Господи, как болеше.

Рейчъл седеше срещу Тод Елис, усмихваше се, говореше и се насилваше да яде морски деликатеси, сякаш й харесваха, но всеки път щом той я погледнеше с усмивката си от реклама за паста за зъби, я побиваха ледени тръпки. Много добре знаеше какво се крие зад тази усмивка. Знаеше, че се бе опитвал да убие Кел. Беше лъжец, убиец и предател. Тя впрегна всички сили, за да продължи да се преструва, че й е приятно, ала нищо не можеше да отклони мислите й от Кел.

Не желаеше нищо друго, освен да лежи в прегръдките му този следобед, тялото й беше отмаляло и пулсираше от грубото, бързо и определено собственическо обладаване. Беше забравила какво бе усещането… Или може би никога преди не бе било така. Бракът й с Би Би беше топъл, приятен и любвеобилен. А да е съпруга на Сейбин би означавало да изгаря жива всеки път при всяко негово докосване, да омеква и се разтапя при всеки негов поглед и най-лек допир. Той не беше от лесните и весели хора. Беше суров, напрегнат мъж, който излъчваше силата на характера си. Не беше игрив. Никога не беше го чувала да се смее и много рядко усмивка се появяваше в очите му. Сейбин пристъпи към нея така отчаяно и жадно, че всяка брънка в нея тутакси откликна, а Рейчъл беше готова за него, желаеше го.