Линда Хауърд - Диамантеният залив

Не, Кел не беше от хората, с които се чувстваш удобно, нито човек, който лесно можеш да обичаш, но тя не си губеше времето да се опълчва на съдбата. Обичаше го и го приемаше такъв, какъвто беше. Погледна Тод Елис и леко присви очи, тъй като Кел беше лъв, заобиколен от чакали, а този мъж беше един от чакалите. Остави вилицата си и му се усмихна ведро.

— Още колко ще останете тук? Или са ви назначили за постоянно в района?

— Не, аз съм непрекъснато в движение — отвърна той и тутакси я удостои с усмивката си. — Никога не знам кога ще ме прехвърлят на друго място.

— Това специално задание ли е?

— Безнадеждна работа. Губим си времето. Все едно, ако не бяхме претърсвали плажа, никога нямаше да се запозная с вас.

Все подхвърляше подобни реплики, откакто я взе с колата, ала Рейчъл твърдо ги отклоняваше. Очевидно се мислеше за съвременен Дон Жуан и вероятно много жени го намираха за привлекателен и очарователен, но не знаеха какво предизвикваше в него Рейчъл.

— О, сигурна съм, че не търсите случайни срещи — рече тя нехайно.

Елис се пресегна през масата и сложи ръка върху нейната.

— Може би това не е случайна среща за мен.

Рейчъл се усмихна и отдръпна ръката си, за да вземе чашата си с вино.

— Възможно ли е да приемате срещата ни по друг начин, след като всеки момент могат да ви преместят? Дори и да не стане, аз скоро ще заминавам на почивка и навярно няма да съм тук до края на лятото.

Тази новина не му се хареса. По някакъв начин нарани егото му, че тя не желае да е тук, докато и той е в района.

— Къде отивате?

— В Кийс. Ще отседна при едно приятелче и ще правим проучвания. Смятам да остана там до началото на есенния семестър, когато ще започна вечерния курс в Гейнсвил.

Всеки друг би я попитал за курса, който щеше да води, но Елис се намръщи и вметна:

— Приятелчето ви мъж ли е, или жена?

За миг идеята да го накара да се разходят по кея й се видя забавна, ала не възнамеряваше да го дразни, поне още не. Искаше й се да измъкне повече информация от него, ако можеше. Затова го погледна хладно, което означаваше, че бе отишъл твърде далеч, и после спокойно отвърна:

— Жена, стара приятелка от колежа.

Той не беше глупав. Арогантен и самодоволен, но не и глупав. Опита се да направи очарователна гримаса, ала тя потръпна от студ.

— Извинете. Прекалих малко, нали? Просто… От мига, в който ви видях, почувствах привличане и искам да ви опозная по-добре.

— Не виждам много смисъл в това — отбеляза Рейчъл. — Скоро ще си тръгвате, така или иначе, дори и да не бях планирала ваканцията си.

Погледът му подсказваше, че би искал да възрази, но сам й бе казал, че непрекъснато е в движение.

— Може би ще останем още няколко седмици — намусено рече Елис.

— Да оправяте стари неща?

— Да, нали знаете. Бумащина.

— Само вие с агент Лоуъл ли сте?

Той се поколеба, навик, който бе развил така дълбоко в себе си, че не говореше лесно и в подробности за работата си. Тя затаи дъх и се зачуди дали егото щеше да му подскаже да потърси реванш за това, че си позволи да задава прекалено лични въпроси. В края на краищата, когато някой пита за работата ти, това си е вид ласкателство. Това беше начин да се опознаят по-добре, като си задават невинни въпроси, които показваха интерес. Рейчъл наистина проявяваше интерес, ала не към Елис.

— Деветима от нас активно търсят — най-после рече той. — Всички сме избрани специално за тази работа.

Дали защото бяха безскрупулни? Тя го погледна с големите си очи, за да насърчи егото му.

— Сигурно е нещо сериозно, щом толкова хора са включени.

— Както казах, ние сме действащите следователи. Можем да извикаме още двадесет мъже за подкрепление, ако е необходимо.

Рейчъл изглеждаше съответно впечатлена.

— Но нали смятате, че историята е приключена?

— Не сме открили нищо, обаче шефът не е доволен. Знаете как е. Хората зад бюрата мислят, че знаят повече, отколкото хората в полеви условия.

Тя му посъчувства и дори вмъкна няколко историйки, за да отдалечи разговора от работата му. Ако задаваше прекалено директни въпроси, и то твърде често, Елис щеше да заподозре нещо. Разговорът с него я накара да се почувства нечиста и й се прииска да се махне от него колкото можеше по-надалеч. Мисълта, че той щеше се опита да я целуне, дори да я вкара в леглото, я изпълни с див ужас. Нямаше да търпи устните му върху своите нито миг. Дори Елис да не беше истинска змия, каквато всъщност беше, Рейчъл нямаше да може да го целуне. Защото беше жената на Кел Сейбин, факт, който нямаше нищо общо с волята и решимостта. Това просто беше така.