Линда Хауърд - Диамантеният залив

Той вдигна поглед от твърдата си, жилеста ръка, покрила нежната й женственост, и се върна на красивите й гърди, а после към лицето й. Очите и бяха притворени, изпълнени с желание. Устните й бяха влажни и разтворени. Дишаше тежко и учестено. Тя беше на ръба да изпита пълно удовлетворение и сладостната й страст взриви тънката нишка на самообладанието му. С див стон Кел се наведе и я метна на дясното си рамо. Кръвта пулсираше в ушите му и той не чу стъписания й вик.

Стигна до леглото с пет големи крачки и я метна отгоре. След това сам легна, разтвори нозете й и коленичи между тях, преди Рейчъл да се беше съвзела. Тя се стремеше към него и едва ли не хлипаше от възбуда. Кел разтвори ризата си и я хвърли на пода, после разкопча панталоните си с припрени движения и накрая се надвеси над нея.

Тялото й се изви на дъга, когато той проникна в нея. Рейчъл извика, щом усети проникването, щом усети как сетивата и плътта й се разтресоха. Той беше…

— Моля те… — стенеше, изискваше, призоваваше Кел. Лицето му бе мокро от пот с изражение на мъка и екстаз.

— Моля те… — в дрезгавия му глас се долавяше възбуда.

— Отпусни се. Да. Точно така. Още. Моля те, Рейчъл. Рейчъл! Ти си моя, ти си моя, ти си моя…

Първобитният напев на гласа му я заля и тя извика отново, докато той напористо влизаше и излизаше от нея. Телата им се сляха. Никога не беше се чувствала така, толкова болезнено напористо, че чак беше непоносимо. Никога не беше обичала по този начин; дъхът в гърдите й би застинал и сърцето й би престанало да тупти, ако нещо му се случеше. Ако това беше всичко, което Кел искаше от нея, тя щеше да му се отдаде свободно и страстно и да го дари с парещото си желание.

Той потърка бедра о нейните в силен порив и това рязко движение разтърси сетивата й. Рейчъл се задъха и извика, като се гърчеше под тялото му, възпламенена от горещината, която обхвана и него. Тя нищо не виждаше, не можеше да диша, можеше само да усеща. Усещаше силните му тласъци, докато проникваше в нея, после конвулсивното надигане на тялото му в прегръдката й. Дрезгавите му диви викове изпълниха слуха й, след което се превърнаха в стенания. Кел бавно се усмири и замлъкна. Тялото му се отпусна и Рейчъл усети тежестта му върху себе си, ала го приюти с радост.

Когато си възвърна разума, тя започна да се тревожи. Спомни си как той я вдигна на рамо, а после диво прави любов с нея. Главата му лежеше на рамото й, а пръстите й рошеха гарвановочерната му коса. Едва успя да прошепне:

— Кел? Рамото ти… Добре ли е?

Той се изправи на десния си лакът и я погледна. Ясните й сиви очи бяха помръкнали от загриженост за него. Устните й бяха нежни и треперещи, но Кел не ги целуна, нито погали красивите й гърди, нито ги целуна, както в сънищата си. В очите й имаше любов, толкова чиста и светла любов, че го проряза болка някъде дълбоко в сърцето и душата му и той се почувства уязвим, както никога досега.

Сега знаеше какво означава ад. Беше видял рая, светъл и нежен, ала се намираше отвън и не можеше да влезе, без да рискува да разруши онова, което му беше най-мило.

— Коя е тази жена, която е завъртяла главата на Елис? — спокойно попита Чарлз, без да трепва, докато наблюдаваше Лоуъл. Както винаги, Чарлз се държеше нехайно, но Лоуъл знаеше, че нищо не му убягва.

— Живее в малка къща близо до плажа. Необитаем район, на километри наоколо няма нищо. Разпитвахме я, когато започнахме да търсим Сейбин.

— И? — гласът му бе едва ли не нежен.

Лоуъл вдигна рамене.

— Нищо. Не е виждала нищо.

— Сигурно е нещо специално, щом е привлякла вниманието на Елис.

След минута размисъл Лоуъл поклати глава.

— Изглежда добре, това е всичко. Нищо особено. Не носи грим. Има вид неглиже. Ала Елис не е престанал да говори за нея.

— Изглежда нашият приятел Елис не се занимава само с пряката си работа — забележката беше измамно небрежна.

Лоуъл отново вдигна рамене.

— Според него Сейбин е загинал, когато лодката се взриви, така че не си дава много зор да го търси.

— А ти какво мислиш?

— Това е само една възможност. Не сме открили и следа от него. Бил е ранен. Дори и да се е добрал до брега като по чудо, нуждаел се е от помощ.

Чарлз кимна. Погледът му бе замислен, когато махна на Лоуъл за довиждане. Беше работил с Лоуъл дълги години и го познаваше като стабилен и компетентен, макар и не особено ентусиазиран агент. Налагаше се да е компетентен, за да оцелява. И Лоуъл не вярваше Сейбин да е оцелял. Чарлз се замисли дали не беше допуснал репутацията на Сейбин да надвие здравия му разум. Разбира се, здравият разум подсказваше, че Сейбин бе умрял по време на експлозията или веднага след това, като се бе удавил в тюркоазните води и бе станал храна на морските обитатели. Никой не би оцелял, но Сейбин… Сейбин беше единствен по рода си, с изключение на онзи рус дявол със златисти очи, който изчезна и за който се носят слухове, че бил мъртъв, въпреки обезпокоителните приказки, които се разпространиха в Коста Рика предишната година. Сейбин бе по-скоро сянка, отколкото материя, инстинктивно лукав и дяволски късметлия. Не, не късметлия, поправи се Чарлз. Беше способен. Да наричаш Сейбин късметлия бе все едно да го подценяваш, фатална грешка, която твърде много негови колеги допускаха.