Линда Хауърд - Диамантеният залив

— Рейчъл — уморено я прекъсна той, — не, престани. — После свали ръка от лицето си и я погледна. Въпреки че изражението му почти не беше се променило, тя разбра, че бе раздразнен от настоятелността й.

Беше прекалено отчаяна, за да спре.

— Как така да престана? Аз те обичам. Не играя игра, в която си прибирам топчетата и си отивам у дома, щом се изморя!

— По дяволите, и аз не играя игрички! — избухна Кел, седна на леглото и я хвана за ръката, за да я разтърси. Очите му горяха, беше стиснал зъби. — Могат да те убият заради мен! Никакви поуки ли не си извади, когато съпругът ти умря?

Рейчъл пребледня и се вторачи в него.

— Можеха да убият мен, докато пътувах из града с колата — промълви тя неуверено. — По-малко мъртва ли щях да съм? По-малко ли щеше да скърбиш? — Изведнъж млъкна, измъкна ръката си и разтърка мястото, където пръстите му се бяха впили в плътта й. Беше толкова бледа, че очите й светеха мрачно на фона на изпитото й лице. Най-после каза вяло: — И щеше ли да скърбиш изобщо? Май съм прекалено самонадеяна. Може би само аз проявявам отношение в цялата тази история. Ако е така, просто забрави какво ти казах.

Помежду им настъпи тишина, докато се гледаха, седнали на леглото. Лицето й бе напрегнато, а негово мрачно. Той нямаше намерение да казва каквото и да било. Рейчъл рязко си пое дъх от болката, която я изгаряше отвътре. Е, сама си го изпроси. Беше го притиснала, настоя да промени решението си, да изтръгне признание от него, и изгуби всичко… Мислеше си, че Кел я обича, въпреки че никога не беше споменавал нищо за любов. Тя го отдаваше на естествената му отчужденост. Сега й се налагаше да се изправи лице в лице с неприятната истина, че единствено бруталната му откровеност го възпираше да й каже, че я обича. Той не би изрекъл мили думи, само за да я успокои, ако не ги чувстваше наистина. Харесваше я. Рейчъл беше сравнително привлекателна жена и удобна. А Кел имаше силен сексуален нагон. Очевидно това бе причината за вниманието му към нея, а тя бе допуснала да изглежда като пълна глупачка.

Най-лошото беше, че дори да осъзнаваше суровата действителност, Рейчъл не преставаше да го обича. Това беше една друга действителност и тя не можеше да я заличи.

— Извинявай — измърмори Рейчъл, скочи от леглото и посегна към дрехите си, внезапно почувствала неудобство от голотата си. Сега положението беше различно.

Сейбин я наблюдаваше и всяко негово мускулче пулсираше. Измъчваше се от изражението на лицето й, от внезапното й смущение, от внезапно угасналата светлина в очите й, докато ровеше дрехите и се опитваше да скрие тялото си. Можеше да я остави да си тръгне. Тя щеше да превъзмогне отчаянието, ако си мислеше, че той я бе използвал само за секс, без да откликва на чувствата й. Сейбин се чувстваше неловко, станеше ли въпрос за емоции. Не беше свикнал с тях. Ала, по дяволите, не можеше да понесе изражението на лицето й. Може би не беше способен да й даде нещо повече, но и не можеше да я остави да си мисли, че за него тя беше само удобна сексуална играчка.

Рейчъл излезе от стаята, преди Кел да я хване. После чу, че мрежестата врата се затвори с трясък. Той се доближи до вратата и я видя да изчезва в боровата горичка, а Джо, както обикновено, я следваше по петите. Кел изруга силно, докато обуваше панталоните си, и тръгна след нея. Очевидно тя не беше склонна да го изслуша в този момент, ала трябваше, дори да се наложеше да я хване.

Рейчъл стигна до плажа и продължи да върви, като недоумяваше как ще намери кураж да се върне в къщата и да се държи така, сякаш всичко беше нормално, сякаш болката отвътре не я измъчваше. Може би това щеше да продължи още един ден. Щеше да се справи. Можеше да понесе ситуацията двадесет и четири часа. Част от нея се радваше, че нещата се измерваха в часове, така можеше да забрави за принудителното мълчание и сълзите. Но друга част в нея крещеше мълчаливо при мисълта, че няма да го види отново, независимо от това, какво чувстваше или не чувстваше към нея.

В едно валмо водорасли се беше скрила пастелнорозова мида. Тя се спря и отмести водораслото с крак с надеждата да открие нещо красиво, което да стопли сърцето й. Ала мидата беше счупена и Рейчъл продължи да върви. Джо я остави и се затича по брега, за да разглежда. Той също се беше променил след пристигането на Кел. За пръв път позволяваше на мъж да го докосне и се научи да приема и други хора, освен Рейчъл. Тя наблюдаваше кучето и си мислеше дали и на него Кел щеше да му липсва.