Линда Хауърд - Ласката на огъня

— Разбирам. Колко искате?

— Това не е шантаж — отвърна Морган. — Парите не са нашата цел. Правилно ли разбрах, че името на г-н Маккей ви е непознато?

— Разбира се — процеди Вандербилт. — Откъде накъде трябва да го знам?

— Защото вече четири години се опитвате да го убиете.

— Не съм и чувал за него. Защо ще искам да го убия? Какво общо има той с документите?

За момент Морган спря погледа си върху лицето на стареца. Вандербилт дори и не се опита да отрече фактите в архива.

— Вие сте предател — тихо изрече той. — Заради тези документи могат да ви разстрелят.

— Аз съм бизнесмен. Спечелих от тази сделка. Това тук — той посочи хартиите — е нищожна сума в сравнение с печалбите ми. Нямаше никаква опасност Северът да загуби войната, г-н Морган.

Разсъжденията на Вандербилт вбесиха Рейф, той изгаряше от желание да удари банкера с юмрук в лицето.

Морган точно предаде събитията от последните четири години. Очите на Вандербилт мятаха искри ту към Рейф, ту към Атуотър. Ани разбра, че го е страх да не го арестуват. Щом Морган завърши разказа си, комодорът раздразнено заяви:

— Не разбирам за какво говорите. Аз нямам нищо общо с всичко това.

— Не знаехте ли, че документите не са били загубени и г-н Тилман е знаел местонахождението им?

Вандербилт гневно го изгледа.

— Уинслоу ми съобщи това. Казах му да се заеме със случая. Предположих, че се е справил, защото оттогава не е ставало дума за документите.

— Уинслоу. Предполагам, че става дума за Паркър Уинслоу, нали?

— Да. Той е мой помощник.

— Бихме искали да разговаряме с него.

Вандербилт звънна и когато секретарят му се появи, му нареди да доведе Уинслоу. Мъжът се оттегли.

Вратата се отвори след около пет минути. Посетителите чакаха, потънали в дълбоко мълчание. Рейф нарочно не се обърна, щом долови приближаващите се стъпки. Представи си Уинслоу такъв, какъвто беше преди четири години: строен, изискано облечен, с леко прошарена руса коса. Съвършеният бизнесмен. Кой можеше да предположи, че Паркър Уинслоу е убиец.

— Викали сте ме, сър?

— Да. Познавате ли някого от тези господа, Уинслоу?

Рейф се обърна тъкмо когато отегченият поглед на Паркър Уинслоу се плъзна по лицето му. Врагът му първо изглеждаше озадачен, а сетне — уплашен.

— Маккей — промълви той.

— Вие убихте Тенч Тилман, нали? — тихо попита Атуотър и тялото му се напрегна, защото ловджийският му нюх бе пробуден. — За да не може да изрови документите. Опитахте се да убиете и Маккей, но се провалихте и му прикачихте обвинение в убийство. Наистина великолепен план, да, господине, но не бяхте предвидили, че Маккей ще избяга. Мъжете, които наехте, не можаха да го хванат. Тогава обявихте награда за главата му и я повишавахте непрекъснато, докато всички убийци в страната не се помъкнаха по дирите му, но и те не успяха да го уловят.

— Уинслоу, вие сте пълен идиот — изсъска Вандербилт.

Очите на Паркър Уинслоу бясно се застрелкаха из стаята, сетне се спряха на шефа му.

— Вие ми наредихте да се погрижа за документите.

— Исках да ги вземеш, глупав мръсник такъв, а не да извършваш убийство!

Рейф се усмихна и се надигна от стола си. Усмивката му изобщо не беше приятна. Комодорът потръпна от нея, Дж. П. Морган бе шокиран. Паркър Уинслоу бе ужасен. Атуотър се облегна назад, за да се наслади по-пълно на сцената.

Отначало Уинслоу се опита да избегне ударите, сетне реши да се защищава. Всичко бе напусто. Спокойно и хладнокръвно Рейф му счупи носа и изби зъбите му, насини му очите и започна да му троши ребрата. Всеки удар бе точен като разрез със скалпел. Всички присъстващи ясно чуваха пукането на счупените ребра. Секретарят отвори вратата, доловил глухото тупване на падащо тяло, ала бързо я затвори след лаещата заповед на Вандербилд.

Рейф спря едва когато Уинслоу изпадна в безсъзнание. Ани се изправи и мъжът й замахна към нея с дивата грация на хищник.

— Не — безизразно каза той. — Няма да му помагаш.

— Разбира се — съгласи се Ани, сграбчи юмруците на съпруга си, вдигна ги към устните си и целуна разранените кокалчета. Беше разбрала, че и за Хипократовата клетва има граници. Не беше много цивилизовано от нейна страна, ала всеки удар й бе доставил невероятно удоволствие. Рейф потръпна от докосването й и очите му се замъглиха.

Уинслоу започна да стене, но дори и Морган му хвърли презрителен поглед и повече не му обърна внимание.

— Не мисля, че това урежда нещата — заяви Вандербилт. — Повтарям първоначалния ми въпрос: колко?