Томас Харис - Мълчанието на агнетата

— Само марката и серийния номер. И името на бивш собственик от преди пет години.

— Тогава слушай. Повечето се провалят, защото опитват да издирят колата, като скачат от собственик на собственик, от регистрация на регистрация. И някъде между щатите работата се задриск… се оплесква. Случва се и с опитни чен… полицаи. В компютрите обаче са вкарани само регистрационните номера. Свикнали сме да работим с тях, а не със серийните номера на производителя.

Стаята ечеше от пукота на учебните револвери и той гъгнеше право в ухото и.

— Има обаче един лесен начин. Фирмата „Р. Л. Поук“ издава справочници за всеки град, в които има и списък на текущите регистрации по реда на серийните номера и марките на колите. Това е единственият начин. Търговците на коли им ги дават срещу реклама.

— Благодаря за информацията.

— Ще ми се отблагодариш, като заякчиш лявата си ръка и посрамиш тия с кашкавалените пръсти.

В телефонната кабина по време на следващия час за самоподготовка пръстите и трепереха така, че не можеше да си разчете почерка. Колата на Распай се оказа Форд. Близо до университета на щата Вирджиния имаше сервиз за фордове, в който години наред търпеливо бяха човъркали нейния стар пинто. Сега, не по-малко търпеливо, монтьорът порови в свой справочник „Поук“ и и съобщи името и адреса на последния притежател на колата на Бенджамин Распай.

Кларис е страхотна, Кларис няма грешка. Стига глупости, ами се обади на човека. Чакай да видя, номер девет, град Дич, щата Арканзас. Джак Крофорд за нищо на света няма да ме пусне чак дотам, но поне ще се обадя да проверя как стоят нещата.

Никой не вдигна. Пак никой не вдигна. Сигналът прозвуча странно и много отдалечено — двойно дзън-дзън като на дуплекс. Опита и вечерта, но пак без резултат.

В сряда по време на обедната почивка се обади мъжки глас.

— Радиостанция УРОО. Свирим само стари парчета.

— Ало, обаждам се да…

— Няма да си купя нови мебели, и не желая да живея в каравана. Друго предлагате ли?

В гласа на мъжа звучаха хълмовете на Арканзас. Кларис можеше с лекота да му отвърне на същия диалект, което и стори, тъй като бързаше.

— Вижте, господине, ще ви бъда признателна, ако ми направите една услуга. Опитвам се да се свържа с Ломакс Бардуел. Казвам се Кларис Старлинг.

— Обажда се някоя си Старлинг — провикна се силно мъжът. — За какво ви, е притрябвал Бардуел?

— Тук е районният сервиз на „Форд“ — заяви Старлинг. — Господин Бордуел има право на безплатен преглед на неговия модел „1ГО“.

— Аз съм Бардуел. Мислех, че ще ми продавате нещо по телефона. Сега междуградските разговори са, кажи-речи, без пари. Само че е много късно за ремонти. Трябва да се сменя цялата кола. С жената бяхме в Литъл Рок и тъкмо излизахме от търговския център…

— Да?

— Ами надянах се на един железен прът, та ми проби картера. Разплиска се маслото и един от камионите на „Оркин“ — нали ги знаете? Дето имат нарисуван бръмбар отстрани… Та той взе, че се хлъзна.

— Олеле.

— Събори един павилион за моментални снимки. Като се посипаха едни стъкла… Собственикът изскочи отвътре и едва го удържаха…

— Представям си. И какво стана?

— С кое?

— С колата.

— Предложих я за петдесетачка на Бъди Сипър от авто гробището, ако дойде да я прибере. Сигурно вече я е разпарчатосал.

— Кой е телефонният му номер, господин Бардуел?

— Че за к’во ви е Сипър? Ако някой трябва да получи нещо за нея, това съм аз.

— Разбирам, сър. Обаче, до края на работното време правя, каквото ми кажат, а ми казаха да открия колата. Имате ли номера му?

— Не знам къде ми е тефтерчето… От суми ти време липсва. Вземете го от справки. Казва се автомобилно гробище на Сипър.

— Много съм ви задължена, господин Бардуел.

От автомобилното гробище потвърдиха, че от колата е било свалено всичко, годно за части, а тя самата е пресована на куб за преработка. Човекът услужливо и прочете серийния номер.

Посрана работа, рече си Старлинг, все още с арканзаски акцент. Край. Задънена улица. И това ми било, подарък за свети Валентин.

Облегна чело на хладния апарат в кабината. Ардилия Мап с учебници под мишница почука леко по стъклото и и подаде чаша портокалов сок.

— Благодаря, Ардилия. Трябва да се обадя на още едно място. Ако, успея, ще те настигна в столовата.

— Аз пък тъкмо се надявах, че си се отървала от ужасния си акцент. Я се стегни, има и учебници. Аз например никога не използвам колоритния диалект на родните си места. Ако продължаваш така, хората ще помислят, че говориш с дупето си.