Хари Харисън - Свят на смъртта I

— Това ли е всичко? — попита Джейсън. — Не виждам защо…

— Съвсем не е всичко… това е само началото. Откритите морета изпълняват двойно разрушителна функция — веднъж осигуряват водните пари за кръговрата на времето и втори път предизвикват гигантски приливи и отливи. Двата спътника на Пиръс — Самас и Бесос, от време на време се засичат и от океаните се надигат трийсетметрови водни стени. Ако не си виждал как те се стоварват върху действащ вулкан, значи нищо не си виждал. На Пиръс ни привлякоха тежките елементи… същите, които карат планетата да ври и кипи като вулкан. Наоколо има поне още тринайсет свръхнови галактики. Разбира се, на повечето от техните планети съществуват тежки елементи… както и атмосфери, изцяло непригодни за живот. Дългосрочни изследвания и експлоатация може да се извършват само от колония, която се е обособила на самото място. Резултатът е заселването на Пиръс, където в сърцевината на планетата са заключени радиоактивни елементи, заобиколени от слой по-леки елементи. Това, от една страна, осигурява необходимата за хората атмосфера, а от друга — непрестанна вулканична активност, тъй като разтопената плазма непрекъснато си пробива път към повърхността.

За първи път Джейсън остана безмълвен. Опитваше се да си представи как би изглеждал животът на планета, която се намира в състояние на нескончаема война със самата себе си.

— Най-хубавото запазих за най-накрая — продължи Кърк с мрачна ирония. — Сега, след като имаш представа за околната среда… само си помисли за формите на живот, които биха се срещали в нея. Съмнявам се дали в останалата част на вселената съществува вид, който би издържал и минута. Растенията и животните на Пиръс са наистина извънредно издръжливи. Те се борят както срещу средата, така и помежду си. Стотици хиляди години генетично прочистване са довели до твари, които биха причинили кошмари дори и на електронен мозък. Отровни, с предпазни брони, с нокти вместо крайници и зъби вместо уста. Това се отнася до всичко, което ходи, хвърчи или просто си седи и расте. Виждал ли си някога растение със зъби… които хапят? Май и нямаш такова желание. Ако дойдеш на Пиръс, значи да умреш секунди след като напуснеш кораба. Дори и аз ще трябва да се подложа на опреснителен курс, преди да съм в състояние да изляза извън хангарите. Безкрайната битка за оцеляване непрекъснато противопоставя формите на живот една на друга и ги изменя. Смъртта е проста, но начините, по които може да бъде причинена — прекалено много, за да ги изброявам.

Бремето на злощастието тежеше върху широките рамене на Кърк. След дълъг размисъл той се размърда — явно за да се отърси от него. Отново насочи вниманието си към храната, топна сос от чинията и отчасти даде израз на чувствата си:

— Май няма логика в това, че продължаваме да живеем там и да водим тази безкрайна война. Освен че Пиръс е нашата родина. — И последният от натопените в соса залци изчезна и той размаха празната вилица към Джейсън. — Да си доволен, че не си оттам и че никога няма да ти се наложи да видиш всичко това.

— Точно тук ти е грешката — отвърна Джейсън колкото се може по-спокойно. — Виждаш ли, аз идвам с тебе.

— Не говори глупости — каза Кърк и поръча по монитора втора пържола. — Има много по-лесни начини за самоубийство. Не разбираш ли, че сега си милионер? С това, което ти е в джоба, до края на живота си можеш да си почиваш на някоя от планетите за развлечения. Пиръс е владение на смъртта, а не някаква забележителност за преситени туристи. Не мога да ти позволя да дойдеш с мене.

Комарджиите с избухлив нрав бързо се изхабяват. Но сега вече Джейсън се ядоса. Въпреки това външната изява на яда му беше с обратен знак. Лицето му остана безизразно, а гласът му — спокоен.

— Не ми казвай какво може и какво не може да правя, Кърк Пиръс. Ти не си знаеш силата и стреляш бързо… но това не значи, че си ми пазач. Вярно, можеш да ми попречиш да се кача на кораба ти. Но нима не мога да си позволя да стигна там и по друг начин? И само не ми разправяй, че искам да дойда на Пиръс като турист, когато и представа нямаш за истинските ми мотиви.

Джейсън не се впусна да обяснява мотивите си — те едва сега се оформяха в съзнанието му и бяха прекалено лични. Колкото повече пътуваше, толкова повече всичко започваше да му се струва едно и също. Старите, цивилизовани планети потъваха в море от сиво еднообразие. А суровите погранични светове до един приличаха на временни горски лагери. Не че планетите в галактиката го отегчаваха. Но той просто бе изчерпал възможностите им, а своите — все още не. Преди срещата му с Кърк никой не можеше да се мери с него. Това не бе просто самомнение. А факт. Сега пък се изправяше пред факта, че съществува цял един свят, обитаван от хора, които по всяка вероятност го превъзхождат. Джейсън нямаше да се успокои, докато не отидеше да се увери със собствените си очи. Дори това да му струваше и живота.