Хари Харисън - Свят на смъртта I

Но усмивката му помръкна, щом ги взе в шепата си. Заровете бяха прозрачни, прецизно изработени, еднакво тежки от всичките си страни и… фалшиви.

Оцветяването на точките върху петте страни и на двата беше от някаква сплав от тежък метал — вероятно олово. А върху шестата страна — от желязна сплав. Нямаше проблеми, ако не попаднат в магнитно поле — което означаваше, че може би цялата повърхност на масата е намагнетизирана. Едва ли щеше да забележи разликата, ако не беше погледнал заровете с вътрешния си взор. Но как да се измъкне от това положение?

Докато ги разклащаше бавно в шепата си, той светкавично обходи масата с поглед. Точно това му трябваше. Пепелник с магнитна основа, която го прилепваше към металния край на масата. Джейсън престана да разклаща заровете и ги погледна втренчено, после се пресегна и сграбчи пепелника. Сложи го върху дланта си.

Когато го вдигна отново, от всички страни се изтръгна задружно ахване. Заровете бяха залепнали за долната му част и се показваха чифт шестици.

— Това ли наричате редовни зарове? — попита той.

Човекът, който ги бе извадил, бързо посегна към страничния си джоб. Никой друг освен Джейсън не видя какво се случи по-нататък. Готов всеки миг да хване собствения си пистолет, той не изпускаше тази ръка от поглед. Щом служителят бръкна в джоба си, от тълпата зад него се пресегна една друга ръка. Четвъртитата й форма безпогрешно издаваше собственика й. Дебелият палец и показалец мигновено се сключиха около китката на служителя и след това изчезнаха. Човекът нададе пронизителен вик и вдигна ръка, която увисна от счупените кости на китката като ръкавица.

При така добре защитени флангове Джейсън можеше да продължи играта.

— Предишните зарове, ако нямате нищо против — тихо каза той.

Зашеметен, крупието ги побутна към него. Джейсън бързо ги разклати и ги хвърли. Но преди още да паднат на масата, той разбра, че са извън контрола му — мимолетната сила пси си бе отишла.

Те се търкаляха ли, търкаляха и накрая спряха на седем.

Той преброи чиповете, които се плъзгаха към него — общата им стойност беше малко под два милиарда кредита. Ако напуснеше играта сега, щяха да си останат с това, но Кърк се нуждаеше от три милиарда. Е, и толкова би трябвало да им стигне. Той посегна към чиповете, но срещна погледа на Кърк отсреща, който категорично поклати отрицателно глава.

— Давай тогава — каза отпаднало Джейсън, — още едно хвърляне.

Духаше върху заровете, лъскаше ги в маншета си и се чудеше как е успял да се забърка в цялата тази каша. Милиарди да се търкалят върху чифт зарове. Почти колкото целогодишния приход на някои планети. Единствената причина за високата миза бе обстоятелството, че правителството на планетата притежаваше контролния пакет акции в казиното. В стремежа си отново да се сдобие с изчезналата сила той не спираше да разклаща заровете… но накрая бе принуден да ги хвърли.

Всички игри в казиното бяха спрели и хората се бяха качили по масите и столовете, за да гледат. Огромната тълпа бе притаила дъх. Заровете отскочиха от плота с дрънчене, което отекна още по-силно в тишината, и се приземиха върху покривката.

Пет и едно. Шест. Но все още не беше стигнал целта си. Тогава той ги взе в шепата си, тихичко им заговори, произнасяйки прастарите заклинания, които носеха късмет, и отново ги хвърли.

Улучи шестица, обаче чак на шестия път.

Тълпата въздъхна заедно с него и шумно започна да коментира. Той искаше да спре, да си поеме дълбоко дъх, но знаеше, че това е невъзможно. Спечелването на парите бе само част от задачата му — сега предстоеше да се измъкнат с тях. Без да събуждат излишни подозрения. Наблизо минаваше сервитьор с поднос с пълни чаши. По възможно най-естествен начин Джейсън го спря и пъхна банкнота от сто кредита в джоба му.

— Аз черпя — извика той и измъкна подноса от ръцете на сервитьора. Веднага се намериха доброжелатели да го освободят от чашите и Джейсън натрупа чиповете отгоре. В мига, в който подносът се напълни, Кърк се появи с друг.

— С удоволствие бих ви помогнал, господине, ако ми позволите.

Джейсън го погледна и се усмихна в знак на съгласие. Едва сега му се удаде възможност да го разгледа по-отблизо. Кърк бе с широк лилав вечерен халат, под който вероятно се криеше фалшив корем. Ръкавите бяха дълги и торбести и му придаваха вид на пълен, а не на мускулест човек. Беше се дегизирал просто, но успешно.

Понесли внимателно препълнените подноси и заобиколени от развълнувани покровители, те се отправиха към касата. Там завариха самия управител, разтегнал лице в престорена усмивка. Той преброи чиповете и от престорената му усмивка не остана и следа.