Хари Харисън - Свят на смъртта I

— Пази си лицето — извика той.

В момента на сблъсъка Джейсън прикри с ръце главата си.

Металът се разкъса с остър вой, оградата поддаде, уви се около колата, но остана здрава. Джейсън изхвръкна от седалката и се удари право в облицованото табло. Стана му ясно, че са приключили с колата, още преди Кърк да успее да отвори изкривената й врата. Пириецът навярно бе забелязал размътения му поглед, тъй като го измъкна безмълвно навън, хвърли го върху сплескания покрив на колата и му изкрещя:

— Прескачай там, откъдето е огънато, и бягай към кораба!

И за да разсее всякакво съмнение за намеренията си, той му показа как трябва да се бяга. Кой би допуснал, че човек с неговото телосложение ще тича толкова бързо! Кърк се движеше като танк в атака, а не като човешко същество. На Джейсън му просветна малко пред очите и също се опита да набере скорост. Той обаче беше изминал едва половината разстояние, когато Кърк връхлетя върху стълбата. Тя вече бе откачена от кораба, но изумените наземни служители я заковаха на място, когато снажният мъж заподскача нагоре по стъпалата.

Той спря на последното стъпало, обърна се и откри огън по войниците, които стреляха през отворената врата на оградата. Те залегнаха, запълзяха и му отговориха. А по тичащия Джейсън не стреляше почти никой.

Сцената се разиграваше пред очите му като в забавен кадър. Застанал на върха на стълбата, Кърк невъзмутимо отвръщаше на изстрелите, които свистяха от всички страни. Можеше да се озове в безопасност за части от секундата, стига да се вмъкнеше в отворения люк зад гърба си. Но пириецът предпочиташе да го прикрива.

— Благодаря — бе единственото, което успя да изрече Джейсън, когато изкачи и последните стъпала, прескочи празнината между стълбата и люка и влетя в кораба.

— Ама моля ти се, няма защо — отвърна му Кърк, който го следваше по петите и размахваше пистолета си, за да го охлади.

Застанал извън обсега на идващите от земята куршуми, един корабен офицер ги изгледа мрачно от горе до долу и изръмжа:

— Какво, по дяволите, става тук?

Кърк попипа цевта с наслюнчен палец и плъзна пистолета обратно в кобура:

— Ние сме почтени граждани от друга система и не сме извършили никакви престъпления. Варварите от Касилия са твърде диви за една цивилизована компания. Затова отиваме на Даркан — ето ни билетите, — на чиято суверенна територия вярвам, че се намираме в момента.

Последните думи бяха предназначени за ушите на касилския офицер, който току-що се бе добрал до площадката на стълбата и вече се прицелваше.

Едва ли можеха да го винят за това. Тези двама тъй търсени престъпници се измъкваха пред очите му. И то на борда на кораб от Даркан. Заслепен от гняв, той вдигна пистолета си.

— Излезте от там, негодници такива! Няма да се измъкнете толкова лесно. Излезте бавно с вдигнати ръце или ще ви размажа…

Времето спря за миг, който продължи до безкрайност. Кърк и Джейсън се намираха в обсега на пистолета. Нито един от двамата не се опита да посегне към собственото си оръжие.

Корабният офицер се раздвижи и пистолетът трепна за секунди, но после отново се прикова върху двамата мъже. Астронавтът от Даркан пристъпи крачка навътре, но това му бе достатъчно, за да се изравни с вградената в стената червена кутия. С един-единствен замах той светкавично вдигна капака и сложи палец върху бутона вътре. Устните му се разтегнаха в усмивка, оголвайки всичките му зъби. Той бе направил своя избор и решаващият фактор за това се бе оказало безочието на касилския офицер.

— Веднъж само да стрелят на територията на Даркан, и натискам този бутон — извика той. — А предназначението му ти е добре известно… има ги на всеки от вашите кораби. Едно враждебно действие срещу този кораб, и бутонът е натиснат. В същия миг корабният реактор ще се взриви и експлозията ще помете половината от мръсния ви град. — Усмивката бе сковала лицето му и той несъмнено щеше да удържи на думата си. — Хайде, открийте огън. Струва ми се, че с удоволствие ще натисна бутона.

Вече се разнасяше воят на сирената за излитане, а от командния пулт гневно проблясваше светлинният сигнал „затвори люка“. Подобно на актьори от някоя мрачна драма и четиримата не помръдваха. Но това трая още само миг.

После, обзет от безсилен гняв, касилският офицер заръмжа нечленоразделно, обърна се и се спусна по стъпалата.

— Всички пътници на борда на кораба. Излитане след четирийсет и пет секунди. Освободете люка. — Корабният офицер с трясък затвори капака на кутията и я заключи. Едва успяха да се доберат до креслата за ускорение, и „Гордостта на Даркан“ се устреми нагоре.