Хари Харисън - Свят на смъртта I

— Родната ми планета ли? Просто най-задушният, най-тъпият и затънтен край на вселената. Не можеш да си представиш такава разруха на една предимно аграрна планета, вманиачена на тема кастови разграничения и изпълнена със самодоволство от собственото си еднообразно съществуване. Не само че нищо не се променя, но и никой не желае нещо да се промени. Баща ми беше земеделец, тъй че и аз трябваше да стана такъв… ако се бях вслушал в съвета на по-възрастните от мен. Бе немислимо, а и забранено да се захвана с нещо по-различно. А и това, което исках да върша, бе противозаконно. Нямах и петнайсет години, когато се научих да чета… от книга, открадната от благородническо училище. След това нямаше връщане назад. И когато на деветнайсет години се скрих на борда на един чуждоземен товарен кораб, май вече бях нарушил всички закони на планетата. За щастие. Да напусна родината си за мен бе все едно да избягам от затвор.

При тези думи Мета поклати глава:

— Просто не мога да си представя такова място. Но съм сигурна, че няма да ми хареса.

— И аз — усмихна се Джейсън. — Тъй че, щом се озовах в космоса, без въобще да знам как се спазват законите, аз започнах да скитам насам-натам. Просто нямаше начин да се вместя в този технологичен век. О, предполагам, че в някоя армия бих се справил не лошо, но нали не ме бива да изпълнявам заповеди. Виж, на хазартните игри все ми вървеше, тъй че лека-полека взех да се занимавам с това. Навсякъде хората са едни и същи и където и да се намирам, все ми върви.

— Знам какво имаш предвид, като казваш, че хората са едни и същи, но всъщност те са толкова различни — обади се тя. — Май не говоря съвсем ясно, а? Искам да кажа, че у дома зная какво ще направят хората и същевременно защо ще го направят. На другите планети хората действат по един и същи начин, както каза ти, и все пак на мене ми е ужасно трудно да разбера техните мотиви. Ето например, когато отидем на някоя планета, обичам да опитвам местната кухня и винаги го правя, ако разполагам с време. Около всеки космодрум има барове и ресторанти, тъй че отивам в някой от тях. И винаги си имам неприятности с мъжете. Искат да ме черпят, да ме държат за ръката.

— Ами, само момиче из тези заведения би трябвало да очаква някакъв интерес от страна на мъжете.

— О, това ми е известно. Но не ми е ясно защо не ме слушат, когато им казвам, че те не ме интересуват, и ги карам да се махнат. Просто се засмиват и обикновено придърпват стола си по-близо. Обаче съм открила, че където и да съм, има начин да се справя с тях. Казвам им, че ако не престанат да ми досаждат, ще им счупя ръцете.

— И те престават ли?

— Не, разбира се. Но след като счупя някоя и друга ръка, те си отиват. А останалите не ми досаждат повече. Но това си е жива мъка, а и храната обикновено е ужасна.

Джейсън не се засмя. Особено след като разбра, че това момиче би могло да счупи ръката на всеки побойник от космодрумите в галактиката. Мета беше странна смесица от наивност и сила — никога досега не бе срещал такава жена. Той още веднъж си даде сметка, че непременно трябва да посети планетата, на която се раждаха хора като нея и Кърк.

— Разкажи ми за Пиръс — помоли той. — Защо ти и Кърк мислите, че непременно ще умра, щом кацна там? Как изглежда планетата?

Топлотата изчезна от лицето й.

— Не мога да ти кажа. Сам ще трябва да видиш. Но след като посетих някои други светове, вече знам поне едно. Вие, хората от галактиката, не сте виждали нищо, което да прилича на Пиръс. Сам ще разбереш това, но ще е твърде късно. Ще ми обещаеш ли нещо?

— Не — отвърна той. — Поне докато не чуя за какво става дума — чак тогава ще реша.

— Не слизай от кораба, когато кацнем. Поне на борда би трябвало да си в безопасност, а след няколко седмици аз ще пренасям отново някакъв товар.

— Нищо подобно не обещавам. Ще изляза, когато си поискам. — Джейсън знаеше, че тя несъмнено има основание да му говори така, но не му се нравеше неосъзнатото й дори от нея превъзходство.

Мета безмълвно привърши приготовленията за извършване на скока в пространството. В залата цареше напрежение, което пречеше на разговора им.

Видя я едва на следващия ден от полета, и то съвсем случайно. Завари я в астрокупола, вперила поглед в осеяната с искрящи точици черна бездна. За първи път я виждаше извън дежурство и не с обичайния астронавтски костюм, а с тънка, сребриста роба, плътно прилепнала към тялото й.

Тя му се усмихна:

— Звездите са толкова прекрасни. Ела да видиш.