Хари Харисън - Свят на смъртта I

— Хайде, Мета — изсумтя Кърк равнодушно, — да погледнем товара. Някои от новите неща ще запълнят липсите в периметъра.

— О, да — възкликна тя и за малко не плесна с ръце от радост. — Прочетох спецификациите, просто са чудесни.

Точно като някоя ученичка с нова рокля. Или с кутия бонбони. Страхотна любов към бомби и огнехвъргачки, мислеше си Джейсън и се усмихваше кисело, докато се надигаше с охкане от креслото. Двамата пирийци ги нямаше вече и той с мъка се измъкна през вратата и се запъти след тях.

Доста дълго търси пътя към товарния отсек. Корабът бе голям и очевидно без екипаж. Най-сетне Джейсън попадна на човек, потънал в сън в една от ярко осветените кабини. Позна шофьора, който им бе предал колата на Касилия. Влезе при него и дълбоко спящият допреди малко пириец тутакси отвори очи. Все едно, че въобще не бе заспивал.

— Как да стигна до товарния отсек? — попита го Джейсън.

Той му обясни, затвори очи и веднага се унесе, без дори да дочака да му благодарят.

Разтворили някои от сандъците в товарния отсек, Кърк и Мета ликуваха пред смъртоносното им съдържание. Когато Джейсън влезе при тях, Мета се обърна към него с херметически затворена метална кутия в ръце:

— Само погледни. А прахът вътре… и да ядеш от него, нищо няма да ти стане — все едно че пръст си ял. Но пък светкавично унищожава всякакви растителни форми… — Дала си сметка, че Джейсън не споделя безкрайната й радост, тя неочаквано млъкна. — Съжалявам. За миг забравих, че не си от Пиръс. Тъй че едва ли разбираш нещо, нали?

Тъй и не успя да получи отговор, защото извикаха името й по уредбата.

— Време е за скока в пространството — каза тя. — Ела с мен до командния пулт, докато правя изчисленията. Можем да си говорим там. Толкова малко знам за световете извън Пиръс, че имам милиони въпроси.

Джейсън тръгна след нея към пулта, където тя смени дежурния астронавт и започна да следи показанията на уредите, за да направи пренастройка за скока. Толкова странно изглеждаше сред машините — здрава, но гъвкава фигура в обикновен астронавтски костюм. Работата си обаче вършеше с безспорна вещина.

— Мета, не си ли малко млада за пилот на междузвезден кораб?

— Така ли? — замисли се тя за секунда. — Всъщност и сама не знам на колко години трябва да бъдат пилотите. Пилотирам вече от около три години и съм почти на двайсет. Това по-рано ли е от обикновено?

Джейсън отвори уста… после се засмя:

— Предполагам, че всичко зависи от коя планета си. Има места, където едва ли ще успееш да получиш и разрешително за пилотиране. Обзалагам се, че на Пиръс е различно. Според разбиранията им сигурно вече се нареждаш сред старците.

— Сега пък се шегуваш — каза Мета спокойно и вкара някаква цифра в калкулатора. — На някои планети съм виждала старици. Те са сбръчкани и сивокоси. Не знам на колко години са. Веднъж зададох този въпрос на една от тях, но тя не ми отговори. Сигурна съм, че са по-възрастни от всички ни на Пиръс, тъй като при нас никой не изглежда така.

— Нямам предвид „стара“ в този смисъл — опитваше се Джейсън да налучка точната дума. — Не стара… ами пораснала, зряла. Голяма.

— Всички са големи — отвърна тя. — Или поне порастват много скоро, след като излязат от детските заведения. А това става, когато навършат шест години. Първото ми дете е голямо, а и второто щеше да порасне, ако не беше умряло. Значи аз несъмнено съм голяма.

С това въпросът за нея като че ли приключи, но Джейсън остана замислен, опитвайки се да вникне в чуждите схващания и действителност, които прозираха в думите й.

Мета вкара и последната комбинация и лентата с курса започна да излиза от кутията. Тя отново насочи вниманието си към Джейсън:

— Радвам се, че си на борда, макар да ми е мъчно, че отиваш на Пиръс. Но ние ще имаме много време за разговор, искам да узная толкова неща. За другите планети. И защо хората се държат по такъв начин. Съвсем не както при нас, където винаги ти е ясно всичко за действията на другите. — Тя смръщи вежди над лентата за миг, но после отново се обърна към него. — Как изглежда родната ти планета?

На езика му една след друга идваха обичайните лъжи, които разказваше в такъв случай, но той не си послужи с нито една. Защо да си прави труда да лъже някакво момиче, което всъщност не се интересуваше дали е роб, или благородник. За нея в галактиката съществуваха само два вида хора. Пирийци и останалите. За първи път, откакто бе избягал от Поргорсторсаанд, той се улови, че разказва истината за произхода си.