Серхио Хартман - Матрьошки

Тичинките се трансформираха в щипци. Действайки бързо и ефикасно, те ме принудиха да остана неподвижен до цветната корона, която постепенно започна да се затваря около мен. Една от тичинките претърпя друга трансформация — превърна се в скалпел. Щипките ме поставиха в неподвижно положение и скалпелът се плъзна напреки на вътрешностите ми, очертавайки перфектна линия, която обиколи пояса ми, премина през гърба, събра се върху пъпа ми и накрая се срещна със себе си. Четири тичинки, които се превърнаха в челюсти, хванаха моите крайници, а две други обхванаха шията ми. След това започнаха да ме теглят в противоположни посоки и разделиха тялото ми на две, отделяйки горната от долната му част. Една тороидна форма със свирепа женска изява, която бе покрита с червени петна, видя светлината за първи път. Беше кок-ди. Висшата същност ми подари това познание. Бе невероятно! Бях подслонил във вътрешността си един кок-ди, който ръководеше действията ми и ме манипулираше. Сега, разрязан на две от скалпела на висшата същност, макар и да не бях изолиран от възприятието на контекста, присъствах на втората фаза на процеса. Тичинките мутираха още веднъж, превръщайки се в инструменти, способни да се справят с морфологията на един кок-ди. Съединителни скоби, длета, чукове, клинове и секачи. Между другото вече знаех какво следва. Кой беше лукавият оператор, който се криеше в дълбочините на кок-ди? Дали случайно не бе също висша същност? Не можех да си позволя да мисля глупости. Във вътрешността на кок-ди се намираше една набръчкана черна перла, по-скоро нахут, който бе способен да поглъща околната светлина. И той се наричаше Фребер.

— Не е последният — подшушна Рита. Рита ли? Бяхме възстановили трайната реалност. Режещите тичинки на висшата същност и събраните листа на лалето бяха изчезнали. Но не и Фребер.

— Тук съм, във вътрешността на Фебер — каза една остра мисъл, фокусирана като лазер към центъра на сливицата ми. — Аз съм единственият, неразделимият.

— Това ще свърши ли някога? — попитах Рита.

Наблюдавах я. Ние седяхме на две табуретки-близнаци и ръцете ни бяха вплетени като криле на влюбени.

— Част от войната е — отвърна тя загадъчно. — В началото на битката даде ли си сметка, че се заехме с алтернативни реалности, които са чужди на нашия опит? Внимавай!

Бях неподготвен, когато почувствах, че някаква вълна ме разтърсва и ме влачи. Преплъзването можеше да се измери само в комбинирани единици, така че цялата пространствено-времева постоянност беше засегната. Разбирах аналогията на куклите: едната се намира във вътрешността на другата и така нататък, докато не се изчерпа безкрайността. Независимо от това, последната кукла би трябвало да бъде неделима. Последна и почти теоретична, люшкаща се на границата между съществуващото и несъществуващото. Настоящето е точка, способна да съдържа миналото. Бъдещето ще бъде това, което не съществува в настоящето мигновение. И при все това е способно да включи настоящето като колеблива точка или квант вечност. Трябва да го кажа на Рита: познанието е сила, която трае по-малко от скок на частица в друг план на реалността, но този, който разполага с него постига победа.

— Не — каза Рита. — Задушно е.

— Задушно ли?

Зданието беше останало празно; угасените светлини и спрелите машини изглеждаха като почти нереална конфигурация. Какво би могло да ми изглежда нереално от висините на моя разказ?

— Задушно е — повтори Рита до мен. — Партията е отложена.

— Партията ли? И толкова се напрягах, за да постигна някакви си отложени партии ли?

Към мен се доближаваше нисък мъж с малки, треперещи ръце. Той се спря и помълча сковано около минута, сякаш не знаеше наизуст какъв е следващият ред на някакъв сценарий. Аз от своя страна, никога не си позволявам да говоря глупости в три и половина часа на разсъмване.

— Странно е — проговори дребосъкът накрая. — Сънувах заедно с вас.

— Не ме дразнете — възразих и запалих цигара.

— Зная, че това изморява — настоя човечецът и отново потъна в мрачно мълчание.

— Правя го за пари — улавях в този момент мислите на жена, която се бе облакътила на балкон от следващата сграда и изглеждаше обещаваща. Единствено трябваше да се отърва от мъжа. — Но тъй като вече имам много, не вярвам войната да си струва труда.

Преди мъжът да открие, че си бях мръднал ръцете, едната вече му притискаше врата, а с другата стисках глезена му. Дръпнах. Разделих го наполовина. Копието на същия мъж, само че по-малък по размер, изскочи от вътрешността на кухината и продължи да настоява, възобновявайки старата си песен.