Л. Хабърд - Врагът отвътре

Акцията се състоеше в това да разпитвам всеки човек щателно и продължително за отрова. Нямах намерение да тровя Хелър — не разполагах с кодовата пластина — но поне на всички ще стане ясно, че полагам усилия.

Исках да разбера какво знае всеки един за отровите, особено за рядко срещаните, силни и недоловими видове. Не трябваше да казвам кого ще тровя, важното беше този, на когото е възложена задачата да убие мен — а сега и Утанч — да разбере, че наистина се отнасям сериозно към работата си.

Странно, но не получих кой знае колко отговори. Получих много извърнати очи и отдалечаващи се стъпки. И до третия ден насъбрах доста странни погледи върху себе си.

На четвъртия ден вече нямах възможност да продължавам с проекта. Всички бързо се изпаряваха, само да се появях някъде. Освен това започнах да подозирам всичко, което ядях или пиех. Но планът си вършеше работата. Утанч бе все още жива.

Когато дойде петият ден, си дадох сметка, че ако не се правя на усърден, можеха да се появят лоши последствия. Така че ми дойде друга велика идея.

Отидох в тайната стая. Точно по обедно време — така че Фахт бей да не може да ме обвини в прекъсване на жизнено важна работа — сложих крак върху тайната плочка на пода до вратата към тунела и завъртях крак по необходимия начин.

Незабавно, разбира се, алармени сигнали, които не се чуваха в кабинета, но бяха страшно силни и ясни навсякъде другаде, задрънчаха и замигаха из цялата база.

Дадох им време. Когато бях напълно сигурен, че всеки е реагирал, тръгнах спокойно през тунела.

Всички се бяха събрали в центъра, свити зад торби с пясък, а наоколо нервно просветваха оръжейни дула. За малко да ме застрелят.

Обясних им, че това е просто тренировка. Казах, че наоколо стават някои много важни неща, че трябва да се погрижа за един „определен човек“ и че ще отсъствам няколко седмици.

Моментални радостни възгласи!

С огромна сила! Някои от тях дори истерични! Даже размахваха кепетата си и крещяха, крещяха от радост.

Не бях си дал сметка, че съм толкова популярен. Много затрогващо наистина. Докара ме до сълзи.

Най-важното от всичко бе, че спечелих време. Сега вече мога да направя нужната подготовка, за да се погрижа за Хелър веднъж завинаги, без да бъда наръган в гърба междувременно.

Прегледах няколко паспорта. Избрах един от Уединената арабска лига. Паспортът ще ми даде ипломатически статут, ще пропусне багажа ми непроверен и ще ми позволи да си назнача какъвто антураж поискам. Тъй като се изискваше пътуване до Истанбул, което направих много скоростно, отидоха два дни. Крайният срок почти свършваше и трябваше да бързам.

Сетих се, че ще ми трябват скрити микрофони. Имаше много такива от „Очите и ушите на Спърк“ сред волтарианските материали, така че хукнах към болницата.

Прахд беше долу в подземието, а аз не исках да бъда завлечен в някой безсмислен разговор за излекуването на всички болести по света и разбиването на капиталистическата система, така че реших да търся сам. Складовите помещения не бяха готови и материалите все още бяха струпани в отделенията. Намерих ключове и започнах. Никога не сте виждали толкова много кутии, струпани така, че да не мо-еш да се добереш до нищо.

Макар че материалите на Спърк със сигурност бяха там, успях да намеря само една малка кутия, която беше достъпна, без да се вдигат разни неща.

В нея имаше сгъваем телескоп. Изглежда с него можеше да се вижда през стени. Очевидно използваше отдалечена твърда стена за разширение на прел ната си леща. Като оползотворяваше разстоянието между молекулите, той можеше да получава вълни за образ и звук през твърди неща. Човек трябваше да е поне на хиляда стъпки от твърдото тяло. А-ха! Това е, което ми трябва! Можех да го използвам, за да гледам в апартамента на Хелър! Без никакви смущения! Знаех, че наблизо има покриви. Това беше начин да го наблюдавам какво прави в стаите си и къде крие разни неща! Взех го.

Имаше и общ микрофон, който улавяше звук. Беше с размерите на прашинка. Вероятно можех да го вградя в стаята на Утанч. Взех го.

Самата мисъл, че трябва да вдигам нещо, ме изтощаваше, така че излязох оттам.

Сега, пари.

Открил съм, че когато някой пътува, парите са много необходими. Ако плановете ми се развиваха добре, парите щяха да са ми от голяма полза.

Отидох в ъгъла на тайната ми стая при сандъците, маркирани със знак за радиация. Всъщност не бях проверил златото си. Още вдигане.

Кюлче по кюлче го подредих. Пробвах всяко с нокътя на палеца си, дори със зъби. Хубаво и меко. Красиво злато. Осемнайсет чудесни 25-килограмови кюлчета! Лежеше си там искрящо.