Л. Хабърд - Врагът отвътре

Трябва да беше около половин час по-късно. Стреснах се от някакво шумолене.

Леглото ми се движеше бавно.

Ръце.

Беше Утанч!

Беше напълно облечена, но устните й бяха топли, Когато докоснаха бузата ми. После запариха от зной и се впиха в устата ми!

Ръцете й се движеха по цялото ми тяло. Тя отметна чаршафите, за да ме стига по-лесно.

— Утанч — прошепнах аз.

— Ш-ш-ш. Всичко това е за теб. Устата е всичко!

Нейните ръце!

Започнах да изгарям от страст. Всичко продължаваше и продължаваше! След много време се отпуснах, задъхан и изтощен.

Ръката й лежеше върху голите ми гърди. Радост започна да се надига в мен. Бях СПЕЧЕЛИЛ!

— Толкова се радвам, че дойде — прошепнах аз.

Тя също прошепна:

— Така се бях възбудила — А после продължи: — Тук не са особено издръжливи. А ти си единственият мъж наоколо, и то какъв!

— Те приличат ли на Рудолф Валентино и Джеймз Кагни?

Тя въздъхна потрепващо.

— О-о, да. В началото си мислех, че всичко това е грим, обаче не се изми. Приличат на тях като малки момчета. — Тя въздъхна отново. После: — С течение на годините ще станат точно като тях! Сравних снимките. — Въздъхна отново и потръпна.

Пак ме облада. А устата й прогаряше плътта ми в красив екстаз. Това продължаваше и продължаваше. И тогава се почувствах така, сякаш целият свят бе избухнал!

Тя лежеше задъхана. Постепенно притихна и тъмнината.

След малко станах много смел. Взех моментално решение. Реших да бъда откровен с нея поне този път.

— Утанч — казах аз, — трябва да замина. Никакъв отговор.

— Утанч, тук си в опасност.

Леко стягане на крайниците?

— Набавих си дипломатически паспорт. Искам да дойдеш с мен и да се правиш, че си ми съпруга. Вече съм извадил снимка — просто една жена с фередже. И ти можеш да тръгнеш с фередже.

— Имаш ли пари?

— Да.

— Ще ми позволиш ли да се грижа за парите и сметките по време на пътуването?

— Ами… — Дали щеше да стане и да си отиде? Бързо прибавих: — Да.

— И къде ще ходиш?

— Ню Йорк.

Тя бързо попита:

— Нямам дрехи. Можеш ли да поспреш в Рим, Париж и Лондон по пътя?

Започнах да обмислям.

— Да — казах бързо.

— И мога да взема двайсет куфара с дипломатически печат?

Леле! При цената на въздушните полети?

— Един куфар.

— Пет куфара.

— Пет куфара?

Беше непреклонна:

— Пет куфара.

Знаех кога да отстъпя.

— Пет куфара — казах.

— Добре — каза тя. — И по хотелите ще имаме отделни стаи, нали?

Е, тя естествено щеше да иска отделни стаи, беше толкова срамежлива. Кимнах, а после осъзнах, че може да ме види в тъмното.

— Съгласен — казах аз.

— И обещаваш да ме върнеш на тези мили сладки момченца след няколко седмици?

Момчетата? Тя изведнъж изцяло се съсредоточи върху онези две малки момченца! Дадох си сметка, че няма да ги постави върху рафта като някакви црънкулки, както си мислех! Но отвърнах тихо:

— Да.

— Добре. Тогава ще дойда с теб.

Радостта ми се надигаше на големи вълни!

— Като заговорихме за момчетата, май е по-добре да се връщам сега, за да се убедя, че си спят мирно в леглото ми. — Тя стана доста рязко и изчезна тичешком. Отпуснах се назад. Внезапно се сетих, че с течение на времето, както тя беше казала, ония две „бибип“ момчета ще заприличват все повече и повече на Рудолф Валентино и Джеймз Капни. Малко бях объркал сметките. Имах две малки момчета за съперници и от този момент нататък щеше да става все по-лошо.

Но после се изтегнах с наслаждение. Наистина бях спечелил. Тя беше дошла в леглото ми и щеше да идва отново и отново!

Сега нямаше нищо между мен и окончателиии крах и смърт на Хелър.

Колко сладък беше животът!

Колко сладък!

Макар че се опитвах да ускоря нещата, не можахме да потеглим на следващия ден. Утан трябваше да заведе двете момченца на фотограф в града, за да има техните портрети, а след това да се сдобие и със рамки за тях.

Те наистина доста приличаха на актьорите или поне на начина, по който актьорите бяха изглеждали ни гази възраст, ако въобще може да се каже, че едно малко момче прилича на нещо. Бяха непоносимо самодоволни по повод на новия си външен вид. Дори собствените им майки не ги познаха и твърдяха, че дяволите са си свършили работата. И аз мислех така. Най-вече за това, че се бяха родили!

Освен това Утанч трябваше да си стяга багажа и, божичко, когато свърши, имаше наистина пет тежки куфара!

Верен на обещанието си, че тя ще се грижи за парите, й дадох 100 000 щатски долара и й казах, че това с всичко, което имам. Изглеждаше цяло състояние, но аз бях предпазлив: казах й да внимава със сметките, така че да ни останат пари, когато се върнем вкъщи.