Л. Хабърд - Врагът отвътре

Точно в осем бях при страничния вход на болницата, Двете момчета бяха изнесени от двама глухонеми, които Прахд беше наел.

Доста се изненадах. Момчетата просто седнаха на предната седалка, където един пръст им бе показал да седнат. Целите бяха увити с превръзки. Изглеждаха много тихи.

Бях се подготвил. Спрях в едно тихо местенце надолу по пътя.

— Кой е Руди? — попитах.

Те не отговориха, така че направих „онче-бонче“. Носех снимките от „Илюстрованите биографии“, които Прахд беше използвал. Сложих снимката на Ру-долф Валентино върху едното, а тази на Джеймз Кагни — върху другото.

Имах малко цветни панделки и няколко етикетчета. Написах „На любимата ми Утанч. Разопаковай внимателно. От Султан бей“ на всяко етикетче.

Макар че бях взел със себе си „Колт Магнум 44“, изглежда нямаше нужда от него. Двете момчета просто седяха с превръзките си, много тихи.

Вкарах колата в двора. Там стоеше БМВ-то на Утанч — тя си беше вкъщи.

Внесох двете момчета тихо във вътрешния двор. Изправих ги до фонтана! Нагласих за последен път веселите панделки. После ритнах момчетата.

Те изпищяха.

Аз се оттеглих.

Резетата на Утанч се вдигнаха с дрънчене.

Вратата й се отвори!

Двете момчета се втурнаха към нея като стрели.

Отправих се ликуващ към аудиоактивиращия се уред. Включих го.

Тишина!

Не, някакъв тих далечен шум. Помислих си, че устройството не работи. Припряно извадих упътването — не бях го прочел преди това.

Устройството беше проектирано да се поставя отгоре върху рамки на картини! Пишеше да не се поставя никога под мъхести предмети. Боже, бях го поставил под килим!

Увеличих приемането на звука докрай. Само някакъв звук от време на време, когато някой рязко повишаваше глас.

Не можех да разбера каква е реакцията й!

Тя не дотърча до стаята ми, за да ми благодари. През устройството не идваше достатъчно информация, за да бъде ясно каквото и да било.

Мина почти час и то какъв напрегнат час!

И после, какъв беше тоя шум? Течаща вода? Да, течаща вода.

После изведнъж песен. Утанч пееше! Тя изпя:

Почти се разридах от облекчение. Очевидно те имаха някаква младежка прилика с филмовите звезди. Всичко беше наред! Бях преминал през такова напрежение, че не бях ял почти нищо през цялата седмица. Поръчах да ми донесат един чудесен ранен обяд. Плата схункар бегенди („Нейно Величество го обичаше“), задушено агнешко с накълцани патладжани, кадън гьобеги („Женски пън“) за десерт. Преглъщах всичко това е помощта на стомни с шира, а после се отпуснах, за да си пия кайвето. Великолепно.

Към два следобед устройството отново се оживи. Вдишах слушалката. Звън от цимбал? Да, и още един, и още, и още един. Някакъв танц!

А носле гласът на Утанч се чу много силно. Тя БЕШЕ доволна. Пееше:

Нямах представа как да разбирам това. Може би устройството беше дефектно. Никога преди това не бях чувал тази приспивна песен.

Трябваше да приготвям много неща като костюми, да броя пари и така си убивах времето, докато очаквах Утанч да връхлети в стаята всеки момент, за да ми благодари.

Вечерта настъпи. Е, каквато беше срамежлива, сигурно щеше да изчака нощта. Взех вана. Направих си вечеря. После я ядох сам продължително. Не беше много вкусна.

Проверявах устройството от време на време. Внезапно някакъв звук от сблъскване. Саби? Танц със саби? Трябва да е от ударите с крак и дрънченето.

А после започна да долита гласът й, извисен в някаква песен:

Какво, по дяволите, ставаше там? Да не бяха умрели момчетата? Да не би тя да танцуваше погребален танц?

Не. Чувах някакви леки писъци. Смях? Удоволствие? Със сигурност не бяха писъци от болка! Твърде радостни. Повече като екстаз? Удоволствие. Това беше удоволствие.

Отказах се. Беше девет часа. Имах тежък ден. Загасих светлината и без много надежда оставих вратата отворена. Легнах си.