Л. Хабърд - Врагът отвътре

Сега отгърна на глава, озаглавена: „Любовта враг номер едно на офицера“. Излизаше, че любовта е много опасно нещо. Ако изпратиш шпионина в някоя държава и любимата му остане далеч, той понякога претупва задачата, или прибягва до стари данни, за да се върне по-бързо у дома.

Тук се говореше и за опасността шпионин да залюби агент от вражеската страна и да стане двоен шпионин. Но това не ме интересуваше.

Замислих се над туй опасно нещо, наречено любов. В моя случай нямаше такава заплаха. Утанч просто няма да ми проговори вече, това беше сигурно. И от това на сърцето ми беше тежко.

Но Хелър беше друго нещо. Той беше влюбен в графиня Крек. В действителност, дори бе забавил заминаването си заради нея. Но случаят не се развиваше според описаното в наръчника. Не пренебрегваше работата си, да го „бибип“. Напредваше все повече.

Лошото при Хелър бе това, че не постъпваше като в букварите. Както виждах нещата, той очевидно възнамеряваше да изпълни задачата си докрай и след това да си замине, а в учебника се казваше, че трябва да я претупа, за да се върне по-бързо. За този тип не важаха никакви правила!

Унесено се замислих какви биха били последствията. Само ако спреше да се старае толкова и да я подкара по-полека, щях да съм съвсем спокоен.

Но все пак накрая достигнах до някакво решение на въпроса.

Ако всичко мине добре, съвсем скоро той ще е мъртъв. Ще подправям доклад след доклад и цялата работа ше се проточи с години.

Въпреки угнетението, насъбрало се заради Утанч, в мен започна да надига глава слаба надежда.

В непрогледния мрак на втори октомври ние се издигаахме през оптическата илюзия и полетяхме над планетата.

В ушите ми още ехтеше последното предупреждение на пилота убиец: „Следим кораба ви с временен сателит, който бе изстрелян преди три часа. При най-малкия намек, че напускате района на Блито-3, ние излитаме и вие падате, в пламъци. Можем да ви хванем още преди този влекач да набере скорост. А вие не сте въоръжени. Ще ви следим. Не ставай глупак. Не смей да опитваш нищо.“

Затова не изпитах никакво удоволствие от полета. Но и без друго нямаше да ми е приятно. Космическите пътешествие, дори една кратка планетарна разходка, ме изнервят.

Капитан Стаб се движеше през цялото време над тъмната ивица над повърхността. Пътуването щеше да трае седем часа и аз просто трябваше да легна на една койка и да поспя. Но бях прекалено неспокоен.

За разлика от Хелър, аз не съм религиозен. Бях достатъчно вътре в психологията, за да вярвам на всичко, което не е твърда материя. Но в детството ми съм бил изложен на религиозни влияния от страна на по-порядъчните хора около мен и от време на време изпадах в пристъп на молене. Като тази вечер.

Стратегията бе изработена до най-малките подробности. Капитан Стаб ме увери, че няма да ими изненади. Но от това зависеха страшно много неща. Ако изпуснехме Хелър и той започнеше да постига реални успехи в мисията си, можеше напълно да смаже изграденото от Ломбар, да провали и най-съвършено изпипаните планове за Волтар и безвъзратно да спре, без да го съзнава, напредъка на Ломбар към властта над цял Волтар. Разиграваха се огромни залози. Включително и аз имах дял. Почти не смеех да си мисля какво ще правя, като застана начело на целия Апарат. Защото това щеше да е Апарат с много повече власт даже от сега. Едно беше сигурно. Имаше много хора, които щях да наредя незабавно да убият!

Но в тези планове имаше една грешка. И тя седеше някъде долу и ни чакаше да изпрати доклад. Ако този доклад ми даваше кодовата пластина…

Сигурно съм задрямал. Капитан Стаб ме разтърси за рамото.

— Не мисля, че е безопасно да се приземим.

Излязох от кабината и го придружих до предната палуба. Посочи към екраните. Всичко беше включено. Даже металните лещи, които покриваха визьорите с диаметър колкото око, бяха отворени. Пиратите не рискуват.

Бяхме на двеста мили над земята. Беше седем вечерта, но нямаше луна и беше съвсем тъмно.

Ню Йорк беше на около трийсет мили южно от нас, огромен океан от светлини. Виждаха се кацащи и излитащи самолети от летище „Ла Гардия“ и още по-далеч, от международно летище „Джон Ф. Кенеди“. Самолетите приличаха на светулки. Небостъргачите на Манхатън ясно се очертаваха. Ето и Емпайър Стейт Билдинг! Изи сигурно работеше! Ето и ООН. Някоя от съседните високи сгради беше „Грейшъс Палмз“, където също сигурно работеха.

На североизток, пръснати като малки ярки точици върху кадифе, бяха Бриджпорт, Данбъри, Ню Хейвън и още по-нататък — Хартфорд. Беше кристално ясна нощ.