Л. Хабърд - Врагът отвътре

Точно под нас беше черно като в рог, дупка в светлината.

От таблото пищеше един от приемниците. От графиката му се виждаше, че сигналът идва точно отдолу.

Погледнах Стаб. За мен нямаше нищо обезпокоително. Но той беше опитен пират и знаеше да надушва опасността.

— Гледай — каза той и врътна регулатор, за да пренастрои един от екраните в различен диапазон на спектъра. Натисна бутон и образът се уголеми.

Край пътя бе спряла полицейска кола. Шосето бетонно на изток от нашата посока.

— Капан — каза Стаб.

Изсмях се.

— Те постоянно висят там — казах аз. — Това са хора на шерифа. Заместник-шерифи. Дебнат превишители на скоростта, не нас.

— Сигурен ли си?

— Ако долу е онзи имперски офицер, той навярно ги е накарал да не виждат нищо. Но те и без това няма да видят нищо, понеже ние няма да пускаме пара лизиращия лъч. Казват се Джордж и Ралф.

— По дяволите! — възкликна Стаб. — Откъде знаеш?

— Можем спокойно да се приземим. Няма да за бележат нищо.

— На вашите заповеди — каза Стаб, изразяват обичайния флотски полу-протест.

Понесохме се надолу.

Засякохме радара на подводната база на Ню Хейвън. Само че те нямаше да ни засекат.

Пилотът спря влекача на сто фута над земята в хоризонтално положение. Сканира земята на един 01 екраните.

— Няма ни една остра скала — каза той.

Приземихме се на мястото.

Вторият инженер се изстреля като стрела през въздушния люк. Сканира зоната отдолу за живи същества.

Червена точка.

Беше Хелър!

Приближи се с равномерна походка. Даже не беше дегизиран. Носеше работнически комбинезон, тъмносин. Не си бе сложил бейзболната шапка, даже не беше с онези смъртоносни шпайкове!

Видях, че не е въоръжен. Глупакът си мислеше, че е сред приятели. Посрещнах го на изхода.

Той кимна на мен и на Стаб. Слезе насолу през коридорчето и коленичи. Отключи подовите плочи и хранилището.

— Ако наредиш на екипажа да ми помогне, ще преместим тези неща отвътре. На края на гората чакат две колички.

Стаб ми хвърли поглед и аз кимнах.

За кратко време, с голяма помощ от страна на Хелър, въпреки че се работеше на тъмно, върху едно дебело платнище на танцовата площадка лежаха петнайсет сандъка. Една керосинова лампа пръскаше бледа жълта светлина наоколо и осветяваше остарялата украса за партито, както и волтарианските съндъци. — Къде е сандък номер 5? — попита Хелър. Преди да му отговоря, той се бе запътил към кораба. Пак се спусна в хранилището.

Качи се горе. Започна да отваря други врати в задната част на кораба. Още веднъж претърси всичко.

— Един от сандъците липсва — каза той на Стаб. Стаб повдигна рамене:

— Изобщо не съм ходил в хранилището.

Хелър провери предните кабини и складове. След това слезе от кораба. Отново влезе в къщата. Още веднъж провери номерата и бройката.

Махна ми да го последвам. Веднага се разтревожих. Носех зашеметяваща палка, „Колт Кобра“ на глезена и нож от Отдела на ножовете зад врата, а той очевидно не бе въоръжен. Но не се чувствах спокоен. Обърнах се. Капитан Стаб бе на входа на къщата. Намигна ми. Последвах Хелър.

Беше си запалил огън в кухнята. Нощта бе малко мразовита. Беше почистил всичко. Имаше кухненска маса и няколко стола. Хелър седна в най-далечния край. Аз също седнах, но не свалих ръка от 800-киловолтовия бластер в джоба.

Хелър бе извадил от джоба си няколко листа, бе лежник и химикал. Започна да преглежда листовете — приличаха на стари фактури. Не виждах и следа от писмото.

Огледах се. Кухнята сега бе съвсем чиста. В старата желязна готварска печка пламтеше огън — до колкото разбирах от пропукванията и струйките дим, огън от дърва.

Осветяваше се с керосинова лампа. Вероятно електричеството не бетпе включено. Светлината хвърляше меки отблясъци върху няколко стари стъклени буркана на полицата.

На стената имаше календар — голяма снимка на елен и надпис „Застраховка живот Хартфорд“. Годината беше 1932! При нормални обстоятелства щях доста да се заинтересувам от това място. Но сега трябваше да мисля как да взема писмото! Ако имах късмет, след няколко минути Хелър щеше да е мъртъв и ние да отлетим.

Преглеждаше фактури и пишеше нещо на лист хартия. По някакви причини това, че го виждах толкова спокоен, ме изнервяше страхотно.

Помислих си, че възстановява по памет списъка на неща в сандъка. Той нищо не казваше, затова аз някак се чувствах длъжен да говоря. Може би трябва да го подсетя, да го накарам да побърза и да даде това писмо. Може би мълчеше, защото подозираше, че съм направил нещо със сандъка.