Л. Хабърд - Врагът отвътре

Бери потри уморено с ръка сливоподобното см лице. После подръпна тясната си нюйоркска шапка със спусната отпред периферия.

— Можем да тръгваме, Инксуич. Това може да стане доста насилствено покушение, а аз казах на жена си, че ще се върна до десет.

Плати за хотдоговете с шепа дребни от торбичката. Забелязах, че беше забравил листа с бележките си. Настигнах го отвън. Дадох му го. Той го смачка на топка и го изхвърли в кошчето за отпадъци до една улична лампа.

— Не прави боклук, Инксуич. Тъкмо провеждаме една кампания. „Без отпадъци“. Искаме да съберем всички брошурки против Роксентър и да хвърлим в затвора нарушителите, без да бъдем обвинени в нарушаване на Първата поправка на свободното слово и печата. Трябва да знаеш тия неща сега, когато вече си член на фамилията. Но ще ти кажа, че няма да ти се стори лесно. Хората като нас, ние работим, трепем се — зъбни колела в машините на могъщите — и оставаме недооценени и пренебрегвани, без значение колко сме отдадени на задълженията си. Мисля, че имам лошо храносмилане. Аз сложих ли си сода бикарбонат в хот-дога?

Не си спомнях и той си отговори на въпроса, ка то се сети, че не носел никаква сода със себе си.

Тръгнахме към срещата си с Боговете на войната.

Беше около 8:20 вечерта. Часът, определен за започване на бойните действия, приближаваше към голяма скорост.

Двамата с Бери слязохме от едно такси: то не можеше да се приближи на повече от една пресечка разстояние. Забързахме пеша към срещата ни със флотата.

Пред нас имаше купища превозни средства. Черната нощ беше мъгливосиня с блещукащи лампи. Ричъдсън лежеше вляво от нас и мърмореше:

— Самолетоносач, шестнайсет бойни танка М-20, пушки за покушения, базуки… Надявам се, че сме събрали достатъчно огнестрелни оръжия, за да се справим с Мадисън. Но всъщност никога не се знае. Той е толкова коварен, колкото не можеш и ца си представиш!

Минавахме през полицейски линии, патрулни коли, които спираха всеки пред бойното поле. Някаква огромна тромава фигура ни препречи пътя. Беше полицейски инспектор Графърти.

Той се вгледа отблизо в нас и после отстъпи назад с елегантен поздрав.

— Виждам, че сте вие, господин Бери. Имах предчувствието, че е така. Никой друг не би могъл да отдели всички патрулни коли в Ню Йорк от техните постове. Искате ли да променим нещо?

Бери се съсредоточаваше върху минаването между патрулните коли и полицейската хайка към първото ни местоназначение. Но отговори:

— Не, всичко тази вечер е законно.

— О-о? — каза Графърти, искрено слисан.

— Това е международен въпрос, така че не позволявайте на хората си да бъдат въвлечени в нещо друго, освен да вардят пътищата. Не бих искал някои американец да бъде изправен пред Международния съд на човешките права.

Графърти се съгласи бързо.

— Не. Не бихме имали никакви изгледи за успех там.

Пробихме си път. Напред беше онова, което искаше Бери.

Шестнайсет танка М-20 бяха групирани в боен ред — тромави чудовища, всичките излъскани и готови за представление.

Около тях стояха екипажите им, всички в униформени дрехи, много британски и елегантни. Дълги тесни знамена на НАТО се вееха от техните антени, а един голям флаг беше затъкнат зад оръдейната кула на танка водач.

Беше вълнуваща и юначна гледка!

Един бригаден генерал с униформени дрехи, барета и военна палка се приближи към нас.

— Струва ми се, че вие сте момчетата, на които ни казаха да докладваме? — Той засука военния си мустак. Имаше очевиден въпрос в гласа му: вероятно беше очаквал някой накичен с медали генерал от НАТО с висок чин.

Попълних бързо празнината.

— Това е господин Бери от „Суиндъл и Крауч“. Той представлява интересите на Роксентър.

О, Богове! Онзи бригаден генерал направи толкова стегнат поздрав, че ръката му завибрира и затрепери. Без да се обръща, той извика:

— Екипажи, стро-о-ой се! Готови за по-о-оздрав! Кра-а-алски!

Чу се разбиващо забиване на ботуши по паважа. Сбирката се превърна във впечатляващо стегната формация зад него, всяко око — право напред, всяко чело — в напрегнато очакване.

— Кра-а-алски са-а-алют! РАЗ! — изкрещя бригадния генерал.

Всички ръце се вдигнаха като една в най-впечатляващия поздрав, който някога съм виждал.

— ДВА! — изкрещя бригадният генерал.

Всички ръце, включително и неговата, се спуснаха.

— На ваше разположение, СЪР! — извика той и направи една-две-три-четиритактова военна стъпка, както го правят британците.