Л. Хабърд - Врагът отвътре

Булшот каза:

— Флагрънт, уволнен сте заради рискуване сделката с Роксентър!

— Не си вън от опасност — ми прошепна Бери. — Трябва да го хванем сега. Ще се справим с това, защото е предмет на международното право.

Докато си тръгвахме, двамата цигулари вървяха успоредно с нас и свиреха тъжна музика, цветарките развяваха малки хартиени знаменца за сбогом по пътя ни. Двете униформени шаферки навиха червения килим зад нас.

В залата Булшот си бършеше лицето с тъмно червена копринена носна кърпа. Той каза:

— Господи, колко усилия, за да спасиш няколко сметки!

В момента, в който се появихме на улицата, знаех, че сме загазили. Пиков час! Рекламният район тичаше към къщи! Блъскаха ни потоци хора. Нямаше таксита.

— О, Боже! — каза Бери. Той погледна към часовника си. — Имаме толкова малко време! Само четири часа до девет вечерта! Инксуич, трябва да имаме Мадисън, без значение с цената на какво!

Побързахме надолу по булеварда. Не можехме да направим нищо друго, защото сякаш бяхме хванати в лавина от хора.

— Изправени сме срещу международната законност — тревожеше се той, докато се носехме с тълпата. — Това само ти показва какъв коварен бибипец е Мадисън: настанил се е там, на Док 92, в края на зоната за свободна търговия! Точно на края! Той е отвъд териториалната юрисдикция на Щатските власти.

Отдръпнахме се пред един разносвач от магазин за спиртни напитки, който си пробиваше път през навалицата на мотоциклет с три колела. Протегнах крак Назад и обърнах колелото.

Разбитите бутилки сякаш накараха Бери да се почувства по-добре.

— Хатчетхаймер! — каза той. — Ако това беше просто правен проблем, щях да знам какво да правя. Но той е и военен, Инксуич. Груба сила! Хатчетхай Мер е последният оцелял офицер от Генералния щаб на Хитлер. Тогава е бил съвсем млад. Сега трябва да наближава 90-те. Трябва да се свържа с него и да поискам съвета му. Телефон. Трябва да стигна до някой телефон. Жизнено важно е да получим Мадисън: нима нищо друго, което може да ни спаси!

Най-близо се оказа магазин за еврейски деликатеси. Беше претъпкан с хора, но не само това беше лошото. Няколко членове на Ку-Клукс-Клан в бели мантии и качулки бяха заградили мястото и крачеха напред-назад с плакати, на които пишеше:

— Не можеш да минеш през обсадната линия — Каза Бери. — Ние притежаваме съюзите. Нататък! Спирката на метрото!

Точно зад хората от Клана някакви стъпала водеха през тротоара надолу. Пред мен Бери напрегнато проправяше път през тълпата. На подземната площадка цареше пълна бъркотия. Бери, един завършен нюйоркчанин, отваряше път е лакти през нея. Видях Млад чернокож, който украсяваше белите плочки с рисунки. Имаше два спрея — червен и син. Рисуваше американско знаме с надпис „Да те бибип“ напречни Помислих си, че Бери тръгна към него, може би за да поправи рисунката и тогава разбрах, че целта му беше телефонната кабина.

Вътре имаше жена, която говореше по телефони. Бери заблъска по остъклената врата. Жената го изгледа свирепо и продължи разговора си.

— Слушай, Инксуич — каза Бери, — много бих се радвал, ако пазиш наоколо, докато говоря. Ще бъда на телефона известно време и хората ще тропат по стъклото, така както аз правя сега.

Казах, че ще опитам.

— Имаш ли някакви монети? — попита Бери. — Аз май нямам никакви дребни.

И аз нямах. Но мислех усилено върху проблема как да опазя чист района около кабината. Бери се отправи към автомата за разваляне на пари в метрото.

Аз хукнах нагоре по стълбите. Ку-Клукс-Клан продължаваха да заграждат. Плакатите им! Трябваше да взема два от тях! Използвайте всичко, което ви е под ръка, за да се справите със ситуацията, имаха навик да ни набиват в главите професорите от Апарата. Сега беше времето да приложа този съвети.

Издух дробовете си и извиках:

— Бягай! Нюйоркската тактическа полиция идва!

Извадих оръжието си и стрелях два пъти!

Хората от Клана се разбягаха като обезумели!

Двамата, които бях прострелял в ръцете, изпуснаха плакатите си. Вдигнах ги и се втурнах надолу по стълбите.

Бери тъкмо бе тръгнал от автомата за развалят на дребни. Носеше в ръка голяма торба с монети.

— Всичко това отнема толкова много време! — зажалва се той. — В първия момент не повярваха, че притежаваме метрото. — Той мушна ръка в торбата и натъпка джоба на палтото си с дребни. Подаде ми чантата с останалото. — Пази това. Ще трябва да върнем разликата на счетоводителите на метрото!