Ървинг Уолъс - Документът „R“

Другата кола пристигна и спря на десетина метра зад тях. Моторът спря да работи и габаритните светлини угаснаха. Отвори се врата и се затвори. Чуха се стъпки. Сухото лице на надзирателя Брюс Дженкинс се появи до прозореца на Адкок. Той заклати палец през рамото си назад. Дженкинс поклати сервилно глава и застана до задния прозорец. Тайнън спусна прозореца наполовина.

— Здравей, Дженкинс. Как вървят работите ти?

— Радвам се да ви видя, директоре. Чудесно, чудесно. Доведох желания от вас човек.

— Някакви проблеми?

— Не, не, но нямаше голямо желание да ви види…

— Той не ме обича — прекъсна го Тайнън.

— … но дойде. Любопитен е.

— Можеш да се басираш за това, но по-добре да не губим време. И без това е късно. Доведи го тук! Пусни го да влезе от другата страна, за да седне до мен.

— Много добре.

— Когато свършим и той излезе, ти ще го прибереш и ще се върнеш тук. Може би ще си поприказваме, ако се наложи да свършиш още нещичко.

— Дадено.

— Още нещо, Дженкинс. Тази среща никога не се е състояла.

Лицето на надзирателя лъсна в усмивка.

— Каква среща? — хилеше се той.

Тайнън изчака. След по-малко от минута съседната врата се отвори. Дженкинс напъха главата си вътре.

— Той е тук.

Доналд Редънбоу стоеше скован зад надзирателя. Тайнън не виждаше лицето му, но видя китките му, притегнати една към друга.

— С белезници ли е? — запита Тайнън.

— Да, сър.

— Снемай тия проклетии, веднага. Тази среща не е такава…

Тайнън чу щракането на ключ и белезниците бяха махнати.

Затворникът разтриваше китките си, а надзирателят му каза:

— Можеш да седнеш на задната седалка.

Доналд Редънбоу се наведе, за да влезе. Главата и лицето му сега се виждаха. Не беше се изменил много за почти трите години затворнически живот. Изглеждаше по-слаб в голямото за него сиво униформено облекло. Главата му беше гола, с отделни русовати кичури около и над бакенбардите. Зад очилата му в стоманена рамка очите му изглеждаха по-малки поради издутите торбички под тях. Бледо, изпито лице и тънък, изострен нос, а под него недобре поддържани руси мустаци и слаба брадичка. Беше посърнал и намусен. Височина около един и седемдесет и пет и тегло не повече от осемдесет килограма, предположи Тайнън. Той влезе и се отпусна върху задната седалка колкото се може по-далеч от събеседника си.

Тайнън не направи опит да се ръкува с него, а каза:

— Здравейте, Дон.

— Здравейте.

— Отдавна не сме се виждали?

— Така ще да е.

— Ще запалите ли? Хари, дай му цигара и запалка.

Редънбоу пое и двете, запали цигарата и върна запалката.

Дръпна два пъти дълбоко от цигарата, изпусна облак дим и сякаш се поотпусна.

— Е, Дон! — подхвана отново Тайнън. — Как прекарахте тези години?

— Що за дяволски въпрос? — изръмжа Редънбоу.

— Толкова ли е лошо? — запита загрижено Тайнън. — Мислех, че сте на работа в затворническата библиотека.

— В килия съм — прозвуча горчиво гласът му. — Затворен като животно в клетка, а аз съм невинен.

— Да, зная. Допускам, че не е хубаво.

— Отвратително е. Поставени са всякакви прегради между вас и нас: плъзгащи се стоманени врати, тройни ключалки; но няма нищо, което да ни предпази от вътрешните волности като побой, мушкания с нож, насилие, търговия с наркотици. Ами ключарите, те си взимат наемници от окошарените, ето че и аз започнах да говоря като тях, и всеки се стреми да бъде колкото може по-жесток от другите. Най-долнокачествената храна, никакви упражнения, а килията е един и осемдесет на три и тридесет. Как ще ви се хареса да прекарате най-хубавите си години върху планета с такива размери? Най-голямото събитие е подстригването или писмо от дъщерята. Всичко е такава смрад, и то когато си невинен. Човек не вижда никаква надежда.

Той потъна в мрачно мълчание, като непрекъснато всмукваше и издухваше цигарен дим. Тайнън го наблюдаваше в здрача.

— Да, липса на надежда. Струва ми се, че това е най-лошото от всичко — каза той с разбиране. — Лошо е и това, случило се с Ноъ Бакстър. Мисля, че той беше предпоследният ви шанс да излезете по-рано оттук. Много лошо.

Моят предпоследен шанс? — повдигна рязко глава Редънбоу.

— Да, защото аз съм последният ви шанс, Дон.

— Вие? — впи той поглед в Тайнън.

— Аз, да, аз. Дойдох тук, за да ви предложа сделка, Дон.

Чиста сделка и абсолютно само между нас. Аз мога да ви дам нещо, тъй желано от вас — свободата. Вие можете да ми дадете нещо, от което се нуждая — пари. Готов ли сте да ме изслушате?