Ървинг Уолъс - Документът „R“

— Отлично — каза той. — Трябва да ти кажа, че ако това стане, аз съм гений. Ако нашият председател на Върховния съд реши да се намеси, ние ще бъдем готови да го посрещнем.

— Не разбирам нищо, шефе.

— Много скоро ще разбереш. Засега само изпълнявай заповедите. Можеш веднага да започваш с проучването за Колинс. Най-напред свърши с него. Започвай с това. Затвори се в кабинета си и потърси надзирателя Брюс Дженкинс от федералния затвор в Люисбърг. Съвсем поверително повикване. Кажи му, че всичко трябва да си остане между нас в абсолютна тайна. На него може да се вярва. Този надзирател ми дължи много. Добре. Кажи му, че искам да видя един от неговите затворници, Доналд Редънбоу, вън от затвора, още след полунощ, да речем, в два часа. Намери място да се срещнем тайно, където мога да проведа съвсем поверителен разговор с мистър Доналд Редънбоу. Заложено е много, Хари, всичко е заложено, така че разбери го добре.

Часът беше два без петнадесет след полунощ. Имаше луна, но нощта беше много тъмна, поради това Хари Адкок караше много бавно колата. Тайнън седеше до него на предната седалка и в продължение на един час вече трети път му задаваше все същия въпрос:

— Сигурен ли си, че никой не е разбрал, че сме напуснали града?

— Никой, сигурен съм. Приготвих даже фалшив план за нашите действия във Вашингтон през тази нощ и го оставих наяве.

— Отлично, Хари, отлично! — Тайнън устреми кривогледите си очи напред към храстите и дърветата, богато обрамчващи този малко ползуван страничен път. — Нищо не виждам в тази проклета тъмница. Сигурен ли си, че си ориентиран къде се намираме?

— Следвам указанията на тъмничаря до последната запетайка. Дженкинс ми го продиктува едно по едно.

— Колко ни остава, докато стигнем до мястото?

— Всеки момент, шефе.

Прелетяха разстоянието от Вашингтон до Харисбърг, Пенсилвания, с малък служебен самолет. Предварително беше уредено да бъдат сами. На летището в Харисбърг ги очакваше наета кола „Понтиак“. Още от самото начало Адкок бе поел волана, а между него и Тайнън стоеше отворена карта на Люисбърг. Бяха излезли от Харисбърг, пресекли моста на река Съскихама и поели по шосе №15, вървящо по западния бряг на реката. За час и половина бяха пропътували около осемдесет километра, за да стигнат до първата указана точка, университета Бъкнъл, намиращ се вдясно от тях. Бяха продължили през Люисбърг, притихнал в сън в този ранен утринен час. След като минаха покрай гимназията, Адкок почти спря, за да погледне картата, защото бяха изправени пред затворена улица. Бяха достигнали края на града. Адкок посочи вляво от себе си.

— Оттук се стига до входа на затвора. Дженкинс ми каза да не обръщам внимание на знака и да продължа на североизток от шосе №15, после наляво до евангелистката болница и да продължа покрай стената на затвора…

— Може ли някой да ни види оттам? — обезпокои се Тайнън.

— Не, шефе, закрити сме от погледи, особено в този час. Ще продължим така, а после ще завием по страничния път през гората, докато стигнем южния й край. Тук ще видим водната кула на затвора и ще спрем да чакаме.

Сега се движеха със скоростта на охлюв тъкмо през гората. Двамата се наведоха напред, взирайки се в тъмнината, и установиха, че са в края на пътя и гората.

— Мисля, че стигнахме — измърмори Адкок. — Той каза, че някъде вдясно има просека между дърветата. Да, ето я.

Адкок зави надясно извън пътя, после остро наляво и спря. На известно разстояние пред себе си видяха силуета на бетонната стена, ограждаща затвора, покривите на някои по-високи постройки отвъд нея и двете водни кули, доста раздалечени една от друга. Адкок угаси светлините на колата и посочи с ръка:

— Значи тук, в тази яко иззидана дупка, държат някои от изпечените бандити.

— Някои — отвърна Тайнън, — но Доналд Редънбоу не е от тях. Той не е от бандитите, политически е.

— Не знаех, че е политически затворник.

— Буквално казано, не е, но все пак е. Знаеше твърде много за нашите работи, а то също може да му се счете за вина.

Тайнън се понамести в седалката си и втренчи поглед напред. Изминаха няколко минути и Адкок подръпна ръкава на Тайнън.

— Шефе, струва ми се, че ги виждам да идват.

Тайнън се вторачи още повече, присвил очи, и най-после видя две слаби светлинки да се доближават.

— Трябва да е Дженкинс. Запалил е само габаритите. — Остана мълчалив, докато следеше идващата кола, а после внезапно каза: — Добре, ето какво ще правим. Ще седна отзад, за да се срещна с него. Ти стой, където си. Можеш да слушаш, но няма да говориш. Аз ще проведа разговора. Повтарям, можеш да слушаш, защото и двамата сме забъркани в тази работа — Тайнън излезе и се настани в крайния ъгъл на задната седалка.