Ървинг Уолъс: Документът „R“

Той се отпусна назад в креслото си, с ръце на гърдите, сякаш сключени за молитва. Беше сигурен, че това е най-мрачният период в историята на Америка насам от времето на Гражданската война. Всеки нов ден анархията и терорът вземаха връх. Когато се пробудиш сутрин, не знаеш ще видиш ли настъпването на нощта. Когато си легнеш вечер, не си сигурен ще се пробудиш ли сутринта. Всяка утрин, когато целуваше Карин, запътил се към работата си, той изпитваше мъчителна несигурност, че когато се завърне, може да не я намери жива (а с нея и детето, което тя носеше в утробата си). Чувствуваше как невидимите пръсти на ужаса присвиват стомаха му. Това не му беше за първи път. В същия миг мисълта му премина от хаоса по улиците отвъд прозорците към собственото му жалко положение. Наистина той — той и Тайнън имаха най-безславните и безнадеждни длъжности на света. Тази мисъл го накара да се задълбочи повече в себе си. Защо той, Кристъфър Колинс, здравомислещ, добре контролиращ се, умеещ навреме да се оттегли, понякога и егоистичен (знаеше да бъде и обективен) човек, беше приел тази невъзможна длъжност: юрист номер едно на нацията и глава на най-голямата държавна правна фирма? Беше ли дошъл тук без дълбоко убеждение (като изключим внушението на Айшмъил Йънг, че демократичното общество трябва да се възстанови), движен само от желанието да обладава сила? Може би е искал да задоволи егоизма си? А не е ли било от желание да изпълни патриотичния си дълг? Да не би пък да се е самозалъгвал, че може да извърши нещо добро? А би ли могло да има заложени у него някакви мазохистични или дори самоубийствени склонности? Той не знаеше — най-малко през тази нощ.

Телефонният звън прекъсна мислите му. Колинс се изви наляво и погледна таблото с редица бутони и лампички. Святкаше бутонът на частния му телефон — този, предназначен за разговори с Карин и най-близки приятели. Той рязко се отличаваше от другите — за президента, за директора Тайнън, за заместник главния прокурор Ед Шредър.

— Колинс слуша — повдигна той слушалката.

— Мили, надявам се, че не прекъсвам някакво твое занимание… — чу се гласът на Карин.

— Не, не. Тъкмо преглеждах някои известия от последната минута. Ти как си, мила?

— Понеже отиваме на вечеря — не отговори тя направо, — исках да проверя кога ще дойде шофьорът ти да ме вземе. В седем часа ли беше?

— В седем без четвърт и ще се срещнем с теб в седем. В седем и петнадесет трябва да сме в Белия дом. Президентът изисква да сме точни. Ще наблюдаваме специалното телевизионно предаване от Ню Йорк и Охайо. Облечена ли си вече?

— Да, отдолу, само трябва да се пъхна в нещо. Гримът ми също е готов. Като как ще е? Мога ли да сложа червената плетена рокля?

— Облечи нещо обикновено. Секретарката съобщи, че вечерята е съвсем неофициална.

— Струва ми се, че с плетената ще съм добре. Може би това ще е последното й обличане, преди коремът ми да почне да личи.

— Някакви акции днес?

— Къде? О, искаш да кажеш там… Няколко плахи подритвания.

— Чудесно! Червенокожите от малки трябва да се учат да яздят. Но ти все още не си ми отговорила как си.

— Отлично! Всичко е наред, обмислено.

— Какво е обмислено? — Той знаеше, но му бе нужно да попита.

— Знаеш много добре какво изпитвам във връзка с този протокол за високопоставените. В Белия дом съм била само веднъж с теб, когато отидохме с Бакстърови на вечеря. Беше страшно неприятно. Но сега, казваш, ще е нещо съвсем дребно, по-интимно. Това ме плаши двойно повече. Няма да знам какво да кажа.

— Не е необходимо да казваш абсолютно нищо. Ще гледаме телевизия.

— Защо е толкова нужно и ти да си там? Какво толкова налага твоето присъствие?

— Не помниш ли? Обясних ти тази сутрин.

— Съжалявам…

— Не се безпокой, ще ти обясня пак. Президентът изисква моето присъствие там, това само по себе си е достатъчна причина. Второ, аз съм главен прокурор и 35-та поправка се поставя тази нощ на решително гласуване, а тя е част от моята работа. Предполага се, че трябва да бъда дълбоко заинтересуван от нейната съдба. Тази нощ ще се състоят специалните сесии на камарите на представителите на щатовете Ню Йорк и Охайо и ще се предават по телевизията. Три от щатите не са гласували досега, а са необходими утвърдителните гласувания на още два щата, за да стане 35-та поправка част от конституцията. Това е голямата игра. Ясно ли ти е сега?

— Да, разбирам. Не ми се сърди, Крис. Просто не осъзнавах важността на събитията от тази нощ — тя млъкна за миг. — А на теб иска ли ти се да бъде прокарана тази поправка? Четох някои лоши отзиви за нея.