Ървинг Уолъс - Документът „R“

— Добре.

— Тогава му казах: „Както може би се досещате, отче, полковник Бакстър е бил посветен в някои от най-важните държавни тайни. Всяко нещо, съобщено от него на човек извън правителството, независимо дали е болен, или в непълно съзнание, би било от изключителен интерес за ФБР. Ние се опитваме да открием източника за изтичане на много важна за сигурността информация, затова е от голямо значение за нас да узнаем говорил ли ви е полковник Бакстър за това.“ След това му казах: „Бихме искали да знаем последните му думи, тези, казани на вас.“ — Адкок вдигна погледа си. — Отец Дубински отговори: „Съжалявам. Последните му думи са неговата изповед, а тя е тайна. Като изповедник на полковник Бакстър нямам право да открия никому последните му думи.“

— Копеле! — процеди през зъби Тайнън. — Какво му отговори ти?

— Казах му, че не сме очаквали да разкрива изповедта на отделна личност. Тази информация е нужна на правителството. Той ми отговори направо, че църквата не е задължена на правителството. Напомни ми, че църквата и държавата са отделени една от друга. Каза ми, че аз представлявам държавата, а той — църквата. Едната не може да посегне върху другата. Разбрах, че няма да стигна доникъде, така че позагрубях.

— Добре, Хари. Постъпил си отлично.

— Аз му казах нещо такова, не помня точно, че независимо от църковния му сан той не стои над закона. Фактически му съобщих, че имаме сведения за нарушаване на закона в миналото от негова страна.

— Подложи ли му добре? Браво, браво! Как реагира той?

— Най-напред не каза нищо. Остави ме да се доизкажа. Притиснах го със сведенията, че преди петнадесет години е бил заловен с опиати в Трентън. Той не отрече, изобщо не проговори. Обявих му, че въпреки липсата на разпореждане за арест тази информация, ако се направи публично достояние, би го поставила в доста неудобно положение днес. Усещах, че кипи вътрешно, но без външен израз. Отговори ми само едно: „Мистър Адкок, заплашвате ли ме?“ Побързах да му кажа, че ФБР не заплашва никого, ФБР само събира факти. Правосъдието действува съобразно тях. Бях много внимателен, знаех, че нямаме истинско обвинение, за да му го прикачим. Можем само да му причиним неприятности с енориашите.

— Всички попове са уязвими в социалната област — каза тържествено Тайнън.

— На това разчитах. Това ми бяха възможностите. Опитах се даже да позасиля нещата. Опитвах се да му внуша, че поради положението си може съвсем несъзнателно да се е докоснал до жизненоважна за сигурността информация. Казах му, че ако я премълчи, тогава ще бъде неизбежно неговото име и миналото му да излязат наяве, когато нашите хора започнат разследване. „Но ако сътрудничите с правителството, миналото ви няма да бъде споменавано.“ Настоятелно го съветвах да ни помогне. Той хладно отказа.

— Кучи син! — Юмрукът на Тайнън изтрещя по бюрото.

— Шефе, когато имаме работа с тия попове, ние не се разправяме с нормални хора. Те не реагират като обикновени човешки същества. Това се дължи на всичките божи глупости, зад които се крият. Така и сега, след като отказа да сътрудничи, той се изправи, за да ме отпрати, и каза нещо подобно: „Чухте ме. Сега правете каквото искате, но аз оставам верен на клетвата си пред по-висок авторитет, отколкото вашия, такъв, считащ изповедта за свещена и ненарушима.“ Това беше всичко. Когато излизах, реших да му отправя последно предупреждение. Казах му да помисли отново, защото, ако не иска да ни сътрудничи за доброто на своята страна, ще бъдем принудени да поговорим със стоящите над него свещени чинове относно него, поведението му и миналото му.

— И пак ли не се огъна?

— Хич.

— Допускаш ли да се пречупи?

— Боя се, не, шефе. Мисля, че нищо не може да го накара да проговори, дори и да изложим на показ кирливите му ризи, той пак ще предпочете святото мъченичество пред пристъпване на клетвата. — Дъхът му пресекна. Той натъпка сгънатия плик в джоба си. — Какво ще правим по-нататък, шефе?

Тайнън се изправи, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и закрачи за няколко мига зад бюрото, а след това спря.

— Нищо — отвърна той. — Нищо няма да правим. Това е моето решение. Ако отец Дубински не проговори въпреки казаното му от теб, той няма да отрони и дума пред когото и да би то. — Тайнън въздъхна. — Известното нему няма никакво значение. Ние сме непоклатими.

— Все пак аз мога да отида до някого от началствата му и да окажа натиск. Това може би ще…

Телефонът иззвъня. Тайнън се запъти към него.