Ървинг Уолъс - Документът „R“

Десет мили, помисли Айшмъил Йънг. Стори му се, че Тайнън изостави лесно останалата част от триумфа. През по-голямата част от живота си Хувър не е обръщал внимание на мафията, отказвал е да вярва, че тя съществува. Така до 1963 г., когато Валачи решава да говори и Хувър е бил принуден да признае организираната престъпност. Притиснат от тези доказателства за съществуването на мафията, той все пак е упорствувал и никога не я е наричал с това име, а е ползувал другото — Коза Ностра. Защитниците му биха го оправдали, че игнорира мафията, защото се е страхувал хората от подземния свят да не започнат да подкупват и корумпират агентите му, както биха постъпили с местните полицейски органи, и по този начин да опетнят незамесеното му в скандала име. Противниците му биха настоявали, че той избягва да се занимава с престъпния синдикат, тъй като разследванията около него биха продължили дълго време и биха снижили пресилените успехи в криминалните статистики.

Айшмъил Йънг си помиели и за друг „триумф“ на Хувър, подминат внимателно от Тайнън. Хувър наричаше д-р Мартин Лутър Кинг прочут лъжец и беше монтирал подслушвателна уредба на телефона му, за да регистрира детайли от неговия интимен живот. Хувър наричаше бившия главен прокурор Рамзи Кларк медуза. Хувър наричаше отец Беригън и другите деятели от католическата църква — антивоенни активисти — терористи и конспиратори още преди да бъдат изправени пред съда. Хувър петнеше пуерториканците и мексиканците, че хората от тези две нации не стават за войници. Хувър беше монтирал подслушвателни уредби на конгресмени, нарушавайки гражданските им права, понеже протестираха против войната. Беше подложил на полицейско разследване даже четиринадесетгодишно момче от Пенсилвания, защото искало да летува на къмпинг в Източна Германия, и един предводител на скаути, възнамеряващ да заведе момчетата си през лятото в Русия.

Айшмъил Йънг си припомни статията от Пит Хамил. В нея между другото се казваше: „През последните тридесет години никой не е вършил такава огромна подривна работа в нашата страна, както Едгар Хувър. Този човек подрони вярата ни в себе си, в свободното общество, нашите надежди, че хората могат да живеят свободни от тайна полиция, от скрито наблюдение, от преследване за политически идеи.“ Всичко това трябваше да се дискутира, но Йънг държеше езика зад зъбите си.

— И ще ви кажа някои лични неща, известни на малцина, за Едгар Хувър — продължаваше Тайнън. — Винаги съм твърдял, че може да се научи много нещо за човешката личност, съдейки от отношенията с родителите му. Хувър живя с майка си, Ана-Мари, докато стана четиридесет и три годишен. Човек, способен на такова нещо, сигурно е много свестен.

„Или случай за Фройд“ — помисли Йънг.

— Нека ви разкажа друга история, показваща защо Стареца беше уважаван и защо специално аз го уважавах много. Когато Едгар Хувър навърши седемдесет, бе приложен голям натиск върху президента Линдън Джонсън да го освободи. Президентът Джонсън, за негова чест, каза НЕ, не би го пуснал никога. Някой го запита защо и президентът отговори: „Предпочитам да го имам в палатката си и той да пикае вън от нея, отколкото да е отвън и да пикае вътре в нея!“ Как ви харесва това? — Тайнън удари коляното си и избухна в неприличен смях. — Това не значи ли нещо?

— Да, сигурно значи — каза колебливо Йънг.

— Не зная да включа ли тази история в моята книга.

— О, да — каза бързо Йънг. — Това е пикантна история. Трябва да включим всички анекдоти, до които можем да се доберем.

— Възможно е да споменете, че президентът Джонсън го е казал лично на мен намигна хитро Тайнън. — Никой няма да знае истината. Джонсън е мъртъв, Хувър е мъртъв, кой би ни противоречил?

— Линдън Джонсън би могъл да го каже и на вас — отвърна Йънг. — Мисля, че трябва да го предадем точно така. Това ще направи анекдота по-ефектен.

— Да, напишете го така, Йънг. Вие знаете как се правят тези неща. Освен това може да вмъкнете и нещо друго. Преди една седмица сънувах, че Едгар от оня свят ми завижда, че завършвам голямо дело по отношение на престъпността в Америка, 35-та поправка. Винаги съм считал, че тя ще бъде своето рода паметник за мен, а той би искал да е имал тази възможност. Казах му, че в известен смисъл и той има пръст в тази поправка, тъй като без негова помощ нямаше да съм директор на ФБР във времена като днешните. — Той се ухили към Йънг. — Това беше наистина сън. Е, това не е ли нещо?

Преди Айшмъил Йънг да успее да отвърне, телефонът иззвъня от бюрото на директора.