Ървинг Уолъс - Документът „R“

Отново Тайнън поднови разговора.

— Старият Ноъ ще ми липсва. Не знаете колко близки бяхме. Радвах се на стария скъперник.

— Готин човек беше — съгласи се Адкок, който обикновено беше ехо на своя началник.

— На мен също ще ми липсва — каза Колинс, за да не остане назад. — В края на краищата той е причината да бъда това, което съм.

— Ъхъ — каза Тайнън. — Съжалявам, че пукна скоропостижно, без да види плодовете от труда си върху 35-та поправка осъществени. Всеки мисли, че президентът измисли 35-та, но всъщност Ноъ беше отговорен, за да стъпи тя на крака. Той вярваше в нея като в религия, че ще спаси всички ни. Дължим му да мине одобряването й през Сената на Калифорния.

— Ще опитаме да я прекараме през Камарата на представителите — обади се Колинс.

— Задължени сме да направим повече, отколкото „да опитаме“, Крис. Трябва да я прокараме на всяка цена — Тайнън му отправи настойчив поглед. — Зная, че Ноъ би разчитал на теб, Крис, да изпипаш всичко докрай, както той би направил, ако беше тук. Казвам ти, Крис, полковник Ноъ Бакстър считаше минаването на тази поправка за най-важното и първостепенно нещо.

Притиснат между облицованата със стомана врата и туловището на Тайнън, в съзнанието на Колинс проблесна думата важно. Внезапно мисълта му се върна към сцената в болницата, когато свещеникът бе потвърдил, че полковник Бакстър искал да го види по повод на нещо важно. Дали не е имало нещо общо с 35-та поправка? По-късно беше казал на съпругата си, че не обича мистериите и има намерение да разреши и тази. По това време нямаше никаква представа откъде да започне. Сега му се струваше, че налучква откъде. Може би, щом Тайнън е бил толкова близък с полковник Бакстър, би му предложил нещо полезно, някаква диря.

— Върнън — каза Колинс, — апропо, някое от първостепенните неща в главата на полковника сигурно е имало отношение към моето повикване, когато бяхме в Белия дом. Беше толкова странно. Нали помниш колко бързо трябваше да излетя? Получих съобщение от Бетесда, че полковник Бакстър умира и иска да ме види по някаква важна работа, да ми каже нещо от жизнено значение. Дотичах в болницата, но беше твърде късно. Той беше умрял няколко минути преди пристигането ми.

— О, да? — каза Тайнън. — Наистина странно. Откри ли какво мислеше той, че е толкова важно да ти съобщи?

— Там е работата, че не разбрах. Казал е няколко последни думи точно преди да умре, но не на мен, а на свещеника. Направил е своята изповед пред свещеника, изпълнил службата в Арлингтън днес, отец Дубински. Когато чух това от свещеника, помислих, че в последната си минута полковникът е искал да свали нещо от съвестта си и да го прехвърли на мен. Отец Дубински обаче не ми каза нищо. Отговори, че е имало изповед и тя е тайна.

— Така е — пропя Адкок.

— Чудя се — продължи Колинс — дали ти нямаш някаква представа за информацията, която Бакстър е искал да ми предаде. Някаква недовършена работа, възможно дискутирана с теб, някаква програма, за която е трябвало да бъде уведомен. Наистина, това е загадка за мен.

Тайнън втренчи поглед в гърба на шофьора си.

— Аз също съм озадачен. Нямам представа какво Ноъ е имал наум. Не мога да се сетя да сме разисквали някакъв нерешен проблем преди пет месеца, когато той получи удар. Мога само да повторя какво го занимаваше непрекъснато. Той беше въвлечен в хиляди неща, но едно стоеше над всички. Това беше ратифицирането на поправката, за да стане най-после закон. Може би желанието му да ти съобщи нещо е имало отношение към този въпрос.

— Може би, но какво точно около тази поправка? Трябва да е било нещо специално, за да ме повика на смъртния си одър.

— Разбира се, но той не е знаел, че е на смъртния си одър. Така че най-вероятно не е било нещо специално.

— Той е казал, че е важно и спешно — настояваше Колинс. — Знаеш ли какво, намислил съм да посетя отново този свещеник и да направя нов опит.

Адкок се наведе през Тайнън. Лицето му, разорано от акне, беше тържествено.

— Ако познаваш поповете както мен, би разбрал, че само ще си губиш времето. Само бог може да измъкне нещо от тях.

— Хари е прав — съгласи се Тайнън. Той се наведе и втренчи поглед през прозореца. — Е, ето че сме пред правосъдието. Отново у дома.

— Да, време е за работа — каза Колинс. — Благодаря, че ме докарахте.

Той слезе от колата и се изправи пред зданието на правосъдието.

— Крис — провикна се Тайнън, — по-добре стягай багажа си! Президентът все още обмисля пътуването ти до Калифорния през следващата седмица.