Едгар Уолъс - Лице в мрака

— Тогава, ако се ожениш за Одри…

Лейси отново се засмя.

— Точно така! Тогава ще съм приказно богат.

— Но ти вече си!

Лицето му помръкна.

— Да, богат съм — заяви той твърдо, — но искам да стана още по-богат.

На вратата се почука.

— Кой е? — извика той раздразнен.

— Един мъж иска да говори с вас, сър. Казва, че е спешно.

— Не мога да приема никого. Кой е все пак?

— Капитан Шенън, сър.

Дора отвори уста в едно ужасено „О-о!“, а после прошепна:

— Не трябва да ме вижда. Откъде да изляза?

— През зимната градина и през двора! — изсъска ядосано Маршълт.

Едва бе успял да я изблъска в тъмната библиотека и да затвори след нея вратата, когато Дик Шенън влезе. Бе облечен във фрак и лицето му не предсказваше нищо добро.

— Трябва да говоря с вас, Маршълт.

— Господин Маршълт — поправи го Лейси, доловил злия тон.

— Това няма никакво значение. Днес сте поканили на вечеря една дама.

— Ами ако тя сама се е поканила? — възрази Маршълт.

— Поканили сте тази вечер дама и сте я обидили по най-груб начин.

— Драги ми капитане — отвърна Лейси спокойно, — вие сте светски човек. Вярвате ли, че това момиче е дошло при мен, без… как да кажа, без да си мисли за някакви възможности?

Дик Шенън го изгледа продължително, после го удари през лицето, така че Лейси отскочи назад, като изрева силно.

— Това е лъжа, която не бива да повтаряте — рече той с тих глас.

— И вие се наричате полицейски служител! Това спада ли към служебните ви задължения? — викна Маршълт.

— Много добре познавам задълженията на полицията — отговори със строг тон Шенън. — Заковани са отвън на стената на Олд Бейли 2 2 Централният криминален съд в Лондон (б. пр.). : „Пазете децата на бедните и наказвайте злодеите“.

Дик Шенън се чувстваше малко по-добре, когато излезе от дома на Маршълт. Просто по рефлекс хвърли поглед към съседната къща, която бе наблюдавал в момента, когато Одри бе изскочила. Тогава къщата бе съвсем тъмна, но сега му се стори, че забеляза светлина. Докато се приближи, светлината изгасна. Още под впечатлението на срещата си с разплаканата Одри, той почука на вратата и като че ли долови леко движение в преддверието. Щеше ли тайнственият човек най-накрая да излезе?

Почака близо десет минути, преди да напусне наблюдателния си пост. Искаше да говори още веднъж с Одри и тя да му разкаже по-точно обърканата си история. Но както вървеше и се оглеждаше за кола, изведнъж се закова на място. Нима само му се бе сторило, че от загадъчния дом се измъкна тъмна фигура и се отдалечи със странна, леко накуцваща походка? Шенън веднага се втурна след нея и я настигна на ъгъла на Орчърд Стрийт.

— Извинете!

Непознатият обърна към него слабото си сурово лице. През стъклата на златните му очила две очи изпитателно гледаха Дик и той неволно пъхна дясната си ръка в джоба на палтото.

— Вие сте познат на господин Малпас, нали? Видях ви да излизате от къщата му.

— Не, не познавам господин Малпас — гласеше отговорът. — Лондон ми е напълно непознат и търся тук Оксфорд Сиркъс.

— Но аз само преди две минути ви видях на Портмън Скуеър!

Човекът се засмя.

— Това е, защото тръгнах натам и се върнах, когато забелязах, че съм се заблудил.

Погледът на Дик не се откъсваше от лицето му.

— Тук в Лондон ли живеете?

— Да, в Риц-Карлтън. Аз съм президент на една южноафриканска минна компания. Извинете, глупаво е от моя страна да давам такава информация на някакъв случаен минувач, но вие не сте ли капитан Ричард Шенън?

Дик се скова от смайване.

— Не мога да си спомня, господине… — той млъкна, очаквайки помощ.

— Надали името ми би ви заинтересувало. Паспортът ми е на името на Браун. Повече може да научите в Министерството на колониите. Не сме се срещали никога по-рано. Но аз ви познавам.

Въпреки разочарованието си Шенън се разсмя.

— Разрешете ми да ви помогна. Най-добре би било да вземете такси. Аз отивам на Реджънт Стрийт и ще пътуваме заедно.

Възрастният господин кимна учтиво с глава и в този миг се приближи една празна кола. Те я спряха.

— Благосъстоянието на Лондон ме учудва — рече господин Браун с въздишка. — Като гледам тези къщи, в които могат да живеят само хора с десет хиляди лири доход, не мога да си представя откъде идват парите.

— Никога досега не съм се замислял над това — отвърна Дик.

Под светлината на уличната лампа бе разгледал внимателно спътника си. В него нямаше нищо отблъскващо. Гъстата му коса бе бяла, раменете малко свити и въпреки загрубелите си слаби ръце правеше впечатление на джентълмен.