Джак Уилямсън - Със скръстени ръце

— Парадоксалност ли? — подметна Ъндърхил.

— След няколко дни ще ви покажа копия от моите патенти и някои статии, описващи проведените експерименти — увери го старикът. — Скоростта на разпространение е неизмерима. Въздействието се изменя обратно пропорционално на разстоянието, и то на първа степен, а не на квадрат. Освен това обикновената материя, с изключение на тези три елемента от родиевата триада, пропуска без никакви странични ефекти родомагнитните излъчвания.

Това правеше общо четири точки, Ъндърхил вече започваше да изпитва благодарност към Аврора, че му бе довела такъв забележителен оригинал.

— Родомагнетизмът за първи път е открит чрез математическо изследване на атома — продължаваше старият фантазьор, без да подозира нищо. — Явлението се оказва от съществено значение за поддържане на деликатното равновесие на ядрените сили. Тоест родомагнитните вълни, настроени на атомни честоти, са в състояние да нарушават това равновесие и да правят ядрото неустойчиво. По този начин тежките атоми, а най-общо казано това са всички онези над паладия, от пореден номер 46 нагоре, могат да бъдат подлагани на изкуствено ядрено деление.

Ъндърхил отбеляза още една точка и подхвърли, като се стараеше да не повдигне учудено вежди:

— Патентоването на подобно откритие сигурно носи много пари.

Дъртият пунгаш кимна с театрална сериозност:

— Предполагам, че се досещате за възможните приложения. Патентите ми ги обхващат почти всичките — съоръжения за мигновени междупланетни и междузвездни връзки и съобщения, безкабелно предаване на енергия на огромни разстояния, лъчево родомагнитно задвижване, чрез което се постигат скорости няколко пъти по-високи от тази на светлината — на базата на родомагнитното изкривяване на континиума. И най-вече нови революционни типове ядрени енергийни съоръжения, използващи за гориво всякакви тежки елементи.

Какви грандиозни глупости! Та нали всички знаят, че скоростта на светлината е абсолютният краен предел? Ъндърхил едва се сдържаше да не се разсмее. А и кой собственик на такива забележителни патенти би просил подслон в някакво си келяво апартаментче? Да не говорим за това, че на мършавата лява китка на бродягата една по-светла ивица показваше, че той доскоро е имал и ръчен часовник — докато едва ли на някой притежател на подобни безценни тайни би му се наложило да заложи часовника си.

С триумф в сърцето, Ъндърхил добави още четири точки, но веднага след това извади една. Вероятно по лицето му се е изписало известно съмнение, понеже старецът внезапно запита:

— Желаете ли да ви покажа основните тензори? — и бръкна в джоба си за хартия и молив. — Ще ви ги начертая.

— Моля ви се, няма нужда — любезно протестира Ъндърхил. — И без това съм позабравил математиката.

— Да, но вероятно не можете да си обясните как така притежателят на революционните патенти е загазил финансово.

Ъндърхил смутено кимна и извади още една точка. Старецът може и да беше колосален лъжец, но в никакъв случай не беше глупак.

— Виждате ли, аз съм нещо като бежанец — извинително продължи той. — На тази планета съм едва от няколко дни. Пристигнах без почти никакъв багаж, а малкото, което носех със себе си, оставих в залог на една адвокатска кантора, за да уреди публикуването и правната защита на патентите ми, от които в най-скоро време очаквам да получа хонорари. Междувременно дойдох в градчето ви Ту Ривърс, защото е малко и е отдалечено от големите космодруми. В момента работя върху проект, който искам да запазя в тайна. Нали мога да разчитам на вашата дискретност, мистър Ъндърхил?

Макар и неохотно, Ъндърхил даде съгласието си. Малко след това дойде Аврора с току-що измитите деца и всички заедно седнаха на масата за вечеря. Появи се и андроидът, като се олюляваше застрашително с димящ супник в ръце. Още щом го зърна, странникът някак се скова и леко се отдръпна. Аврора пое блюдото от робота, започна да сервира супата и шеговито запита, колкото да поддържа разговор:

— Кога най-сетне твоите доставчици ще се научат да правят по-добри роботи, скъпи? Например такива, които не разливат супата. Няма ли да е чудесно, какво ще кажеш?

Ъндърхил се намръщи и не отвърна нищо. Седеше, унило забил поглед в чинията, и си мислеше каква хубава работа биха му свършили днешните хуманоиди, които твърдяха, че могат всичко. Вместо него отговори старецът:

— Вече има такива роботи, мисис Ъндърхил — обади се той с тържествени нотки в дрезгавия си глас. — Но ви уверявам, че съвсем не са чудесни. Всъщност аз бягам от тях вече петдесет години.