Джак Уилямсън - Със скръстени ръце

— За какво са ти?

— Мистър Следж е болен — загрижено отвърна Аврора. — Беше паднал на една улица долу в центъра и полицаите щяха да го изпратят в болницата, но той не пожела. Стори ми се толкова благороден и фин човек, та им казах, че аз ще се погрижа за него. Качих го на колата и го откарах при стария доктор Уинтърс. Очевидно му има нещо на сърцето и трябва да си купи лекарства.

— А защо не иска да постъпи в болницата? — подозрително запита Ъндърхил.

— Защото има работа — рече тя. — Занимава се с някаква разработка. Хайде, скъпи, той е толкова трагичен и вълнуващ! Дай ми тези десет долара, моля те.

Ъндърхил можеше да й каже много неща. Новите роботи положително щяха да увеличат неприятностите му. Глупаво беше да се прибира болен скитник, за когото в болницата биха се погрижили безплатно. А и наемателите на Аврора винаги плащаха наема си с обещания, след което съсипваха жилището, ограбваха, каквото можеха, и изчезваха. Само че не каза нищо. Беше се научил да прави компромиси. Безмълвно извади отънелия си портфейл, напипа две банкноти по пет долара и й ги подаде. Аврора се усмихна и поривисто го целуна, а той дори не успя да скрие дъха си. Фигурата й все още си я биваше, тъй като тя периодично пазеше диета. А с разкошната й червена коса Ъндърхил направо се гордееше. Внезапният изблик на чувства изпълни очите му със сълзи и го накара отново да се замисли какво би станало с нея и децата, ако агенцията фалира.

— Благодаря, скъпи — прошепна Аврора. — Ще го поканя на вечеря, ако се чувства добре. Тъкмо ще се запознаеш с него. Нали не се сърдиш, че закъснях с вечерята?

На него обаче съвсем не му беше до това. Обзет от пристъп на къщовност, той слезе до работилничката си в мазето, взе чук и пирони и поправи мрежата против комари на кухненската врата.

Открай време обичаше да работи с ръцете си. Като дете мечтаеше да стане конструктор на атомни електроцентрали и дори известно време изучава електротехника. Но после се ожени за Аврора и трябваше да поеме западащата агенция за продажба на домашни роботи от пропилия й се баща. През цялото време, докато работеше, той весело си подсвиркваше.

После тръгна да прибира инструментите, мина през кухнята и забеляза домашния андроид, който разтребваше масата, макар и вечерята да бе още недокосната. Андроидите бяха добри помощници, що се отнася до рутинни задачи, но хич ги нямаше по отношение на човешката непредсказуемост.

— Спри! Спри! — бавно и отчетливо му заповяда Ъндърхил, изчака го и внимателно добави: — Сло-жи ма-са-та! Сло-жи ма-са-та!

Огромният робот покорно се зае да подрежда отново чиниите. Ъндърхил тежко въздъхна. Гледаше го и си мислеше за голямата разлика между него и онези нови чевръсти хуманоиди. За агенцията му се очертаваше мрачно бъдеще.

В кухнята влязоха Аврора и новият наемател. Ъндърхил го погледна и кимна на себе си. Този изпосталял странник, с рошавата си тъмна коса, изпито лице и овехтели дрехи беше точно онзи тип екзотични нехранимайковци, които винаги успяваха да трогнат жена му. Тя ги запозна и двамата мъже седнаха в трапезарията да изчакат децата.

Според Ъндърхил старият мошеник изобщо не приличаше на болен. Може би раменете му бяха малко по-прегърбени, но въпреки това сухата му и висока фигура си оставаше властна. Кожата на мършавото му и съсухрено лице беше бледа и набръчкана, но в дълбоко хлътналите му очи гореше някаква особена жизненост.

Най-силно впечатление обаче правеха огромните му ръце. Леко издадени напред, те висяха от костеливите му рамене и сякаш поддържаха непрекъсната готовност за действие. Тъмни и чепати, покрити с белези и малки златисти косъмчета, тези ръце като че ли говореха за многобройни приключения и битки. Ръце работни, трудили се цял живот.

— Много съм задължен на жена ви, мистър Ъндърхил — заговори непознатият. Гласът му буботеше, но в тъжната му усмивка имаше нещо момчешко независимо от преклонната му възраст. — Тя ме измъкна от едно много неприятно положение. Ще се погрижа да й заплатя услугата добре.

За Ъндърхил вече нямаше никакво съмнение, че това си е чиста проба измамник, който цял живот се е издържал от евтини измислици. За такива случаи той дори си беше измислил игра, която играеше с наемателите на Аврора — отбелязваше по една точка за всяка казана от тях небивалица. Така като го гледаше, мистър Следж без съмнение щеше да постигне висок краен резултат.

— Откъде сте? — добродушно запита той.

Следж за миг се поколеба, за разлика от останалите наематели, които винаги имаха готов и убедителен отговор.