Джак Уилямсън - Със скръстени ръце

— На вашите услуги, мистър Ъндърхил.

Това вече беше твърде много — току-що излязъл от транспортния си сандък робот да идва при тебе и любезно те поздравява по име. Ъндърхил не издържа и побягна.

Две пресечки по-надолу видя някакъв бар и хлътна вътре. Имаше принцип да не пие преди вечеря, пък и Аврора винаги му се мръщеше, но появата на тези нови роботи го смути силно и обърка всичките му навици.

За съжаление алкохолът не успя да разсее мрачните му предчувствия за бъдещето на неговата агенция. Час по-късно Ъндърхил напусна бара и тъжно погледна назад с отчаяната надежда, че внушителната нова сграда през това време ще е изчезнала тъй внезапно, както се бе появила. Само че сградата си беше там. Той печално поклати глава и колебливо пое към дома си. Когато стигна до спретнатата бяла вила накрай града, свежият въздух донякъде бе прояснил главата му, но проблемите на агенцията си оставаха. На всичкото отгоре беше закъснял и за вечеря. Само че и вечерята нещо се бавеше. Синът му Франк, десетгодишен луничав хлапак, още си играеше с топка на тихата уличка пред къщата. Единайсетгодишната му дъщеря Гей тичешком прекоси моравата и се втурна да посрещне баща си.

— Татко, татко! Познай какво стана!

Малката Гей един ден без съмнение щеше да стане голям музикант и тогава сигурно щеше да се държи както подобава на славата й, но сега детето цялото бе поруменяло от възбуда. Ъндърхил я взе в обятията си и я подхвърли високо във въздуха, а тя дори не усети, че е пил. Той, естествено, не позна и се предаде, а тя веднага го информира:

— Мама има нов наемател!

Ъндърхил очакваше и се беше подготвил за неприятни разговори, понеже жена му Аврора също се притесняваше за банковите кредити по новата доставка за агенцията и се чудеше откъде да намери пари за уроците по музика на Гей. Сега обаче, благодарение на вестта за новия наемател, всичко това му бе спестено. В трапезарията домашният андроид гръмко подреждаше масата и порцелановите съдове трещяха опасно в ръцете му, но иначе в къщата не се виждаше никой. Жена му тъкмо прекосяваше задния двор, натоварена с чаршафи и кърпи за наемателя.

Навремето, когато се ожениха, Аврора бе същото прелестно създание като дъщеря си сега. И сигурно би се запазила такава, мрачно размишляваше Ъндърхил, ако работите на агенцията вървяха по-добре. Само че бавният и мъчителен фалит на бизнеса му освен че подкопаваше собствената му увереност, беше направил и жена му леко агресивна. Той, естествено, продължаваше да я обича както преди. Рижата й коса бе все така съблазнителна, макар че осуетените житейски амбиции бяха поизострили характера й и тя понякога говореше по-рязко от необходимото. Досега обаче никога не се бяха карали, въпреки че от време на време имаха известни различия във възгледите.

Едно от тези различия засягаше апартаментчето над гаража — построено за нуждите на прислугата, каквато те така и не можаха да си позволят. То беше толкова малко и мизерно, че никой сериозен наемател не би му обърнал внимание и затова Ъндърхил не желаеше да го дава под наем. Пък и гордостта му трудно би преглътнала да гледа как Аврора оправя леглата и чисти на непознати. Аврора обаче понякога пускаше наематели особено когато й трябваха пари за уроците на Гей или пък ако някой окаян бездомник събудеше съчувствието й. Но Ъндърхил смяташе всичките й наематели за крадци и мошеници.

Тя го видя и се спря да го изчака, както си беше със спалното бельо в ръце.

— Няма смисъл да възразяваш, скъпи — рече с твърда решимост в гласа. — Мистър Следж е един чудесен възрастен джентълмен и ще го оставя да ползва жилището, докогато иска.

— Правилно си постъпила, скъпа. — Ъндърхил не обичаше препирните, пък и в момента се беше притеснил за агенцията си. — Боя се, че парите наистина ще ни трябват. Просто му поискай предплата.

— Не може! — в гласа й се долавяха нотки на топло съчувствие. — Сега още не е платежоспособен, но ми каза, че скоро ще получи хонорари от разни изобретения. Ще трябва да изчакаме няколко дни.

Ъндърхил сви рамене, защото подобни неща чуваше всеки път.

— Мистър Следж не е мошеник, повярвай ми, скъпи — продължаваше да настоява Аврора. — Той е много интелигентен човек, учен и пътешественик, а в нашето забутано градче такива хора са рядкост.

— Ти обаче непрекъснато попадаш на редки типове.

— Не си прав, скъпи. Говориш преди още да си видял колко приятен човек е — меко го укори тя и продължи с известно колебание: — Имаш ли десет долара?