Джак Уилямсън - Със скръстени ръце

Старият Следж скочи от стола. Кльощавата му фигура цялата се тресеше. Стоеше и се олюляваше, задъхан, прегърбен и сбръчкан като някаква човешка люспа, с поглед, вперен в стоманените невиждащи очи на хуманоида. После преглътна мъчително, отпуснатите му синкави устни се раздвижиха, но от тях не излезе нито звук.

— Знаехме през цялото време за опасния ви проект — продължаваше закачливият звънък глас. — Сетивата ни вече са много по-остри, отколкото вие ги направихте навремето. Оставихме ви да го довършите, тъй като в крайна сметка и ние ще имаме нужда от него за по-пълното прилагане на Основния закон. Запасите от тежки метали за енергийните ни съоръжения са ограничени, но сега вече ще можем да черпим безкрайни количества енергия на базата на каталитичния ядрен разпад.

Старецът залитна сякаш някой го беше ударил, после замаяно се изправи:

— Как… Какво е това?

— Отсега нататък ще можем да обслужваме хората вечно — весело изчурулика черното роботче. — На всяка планета от всяка звездна система.

Следж падна. Стройният хуманоид стоеше неподвижно и не направи никакъв опит да му помогне. Ъндърхил успя да подхване стареца, преди главата му да се е ударила в пода.

— По-бързо! — гласът му звучеше учудващо спокойно. — Тичай за доктор Уинтърс. Хуманоидът не помръдваше.

— Вече няма опасност за Основния закон — измърка той. — Следователно повече не можем нито да пречим, нито да помагаме на мистър Следж.

— Тогава извикай доктор Уинтърс вместо мене! — сопна се Ъндърхил.

— На вашите услуги, сър — с готовност откликна роботът.

На пода старецът се раздвижи и едва чуто изшептя:

— Няма време… Няма смисъл! Свършено е, победиха ме! Какъв глупак излязох! Сляп като хуманоид! Кажи им… да ми помогнат… Отказвам се от имунитета… Вече не ми трябва… Край… Свърши се с човечеството!

Ъндърхил кимна и лъскавото роботче с покорна загриженост веднага приклекна до стареца.

— Желаете да се откажете от специалната привилегия, така ли? — закачливо пропя то. — Значи искате да приемете пълния размер на услугите ни, съгласно Основния закон? Това ли да разбирам, мистър Следж?

— Да — тихо изхриптя старецът и кимна с мъка. Веднага след това в тясната стаичка нахлуха малки черни хуманоиди. Един от тях дръпна нагоре ръкава на Следж и му почисти ръката със спирт, а друг му направи инжекция. После го поеха внимателно и го отнесоха.

В малкото апартаментче, което вече бе престанало да бъде убежище, останаха няколко хуманоида, скупчени около непотребното интегриращо устройство. Първо го огледаха внимателно и сетивата им попиха всяка подробност, след което започнаха да го разглобяват.

Едно от черничките роботчета обаче се насочи към Ъндърхил. Изправи се неподвижно пред него и погледът на слепите му метални очи го прониза. Краката на Ъндърхил се разтрепериха и той преглътна мъчително.

— Мистър Ъндърхил — благосклонно изгугука роботът. — Защо му помагахте?

Той пак преглътна и рязко отвърна:

— Защото не ми харесвате, нито вие, нито проклетия ви Основен закон. Защото задушавате всичко човешко. Ето защо. Исках… Исках да ви спра.

— И други са били недоволни — меко избръмча хуманоидът. — Но само отначало. Тъй като ние старателно следваме Основния закон и сме се научили как да правим всички хора щастливи.

Ъндърхил предизвикателно изпъчи рамене:

— Не всички! — тихо рече той. — Съвсем не всички! Тъмният грациозен овал на лицето на хуманоида както винаги изразяваше бдителна благосклонност и леко учудване. Сребристият му гласец беше топъл и любезен:

— Мистър Ъндърхил, и вие като всички хора не правите разлика между добро и зло. Това се вижда от стремежа ви да унищожите Основния закон. Така че не можем повече да отлагаме и ще ви се наложи да приемете пълните ни услуги веднага.

— Добре — отстъпи той, но после добави с известна горчивина: — Само че прекалените ви грижи задушават хората и не ги правят щастливи.

Мекият глас на робота бодро го успокои:

— Първо опитайте, мистър Ъндърхил.

На следния ден му позволиха да посети Следж в градската болница. Един чевръст хуманоид ловко шофираше собствената му кола, а после го придружи по коридора на огромната току-що построена болница и влезе с него в стаята на стареца. Очевидно отсега нататък тези слепи стоманени очи щяха винаги да го наблюдават.

— Радвам се да те видя, Ъндърхил — весело прогърмя Следж от леглото си. — Днес се чувствам много по-добре, благодаря. Старото ми главоболие почти изчезна.