Джак Уилямсън - Със скръстени ръце

— Така е. По онова време най-много ме интересуваше ефикасността — съгласи се Следж. — Мъртви факти, абстрактни истини и механично съвършенство. Сигурно съм мразил твърде много човешките слабости, защото единствената ми мисъл беше да усъвършенствам новите хуманоиди. Трудно ми е да го призная, но откривах някакво щастие сред онази бездиханна пустош. Дори като че ли се влюбих в собствените си създания.

Той пак млъкна, а в хлътналите му очи проблясваха трескави пламъчета.

— От унеса ме изтръгна един човек, дошъл да ме убие.

Приведената мършава фигура на стареца се размърда в тъмнината. Ъндърхил също се понамести върху разнебитения стол, като внимаваше да не падне. След малко глухият и дълбок глас продължи:

— Така и не разбрах нито кой е той, нито как е пристигнал. Обикновен човек не би могъл да го направи. Дори ми се щеше да съм го познавал отпреди. Сигурен съм, че е бил забележителен физик и отличен алпинист. А вероятно и ловец. Във всеки случай, убедих се, че е интелигентен и непоколебим. Както казах, беше дошъл да ме убие. Един Господ знае как е успял да се добере незабелязано до континента. Там още нямаше никакви други хора — хуманоидите допускаха само мене до Централата. Както и да е, този човек успя някак си да се промъкне през радарните им установки и автоматичните оръжия. По-късно откриха самолета му, зарязан на един глетчер, и се видя, че е бил снабден с антирадарно устройство. Останалия път през новообразуваните вулканични планини той изминал пеша. Никой не знае как е преодолял все още горещите радиоактивни потоци лава. Използвал е някакъв родомагнитен защитен екран, с чиято помощ прекосил без никой да го види площадката на новия космодрум, заемаща по-голямата част от платото, и се добрал до постройките около Централната кула. Трябва Да е бил изключително смел, макар че така и не разбрах как точно го е направил. В един момент нахълта в кабинета ми в кулата, извика нещо и ме сепна. Беше почти гол, покрит с драскотини и кръв от мъчителния си преход. В ожулената си ръка държеше пистолет. Най-много ме изненада обаче горящата омраза в очите му.

Старикът потръпна и се прегърби още повече на високия си стол.

— Никога не бях виждал такава неописуемо чудовищна омраза, дори и при жертвите на войната. Дрезгавият му глас сякаш агонизираше, докато той крещеше заплахите си. „Дойдох да те убия, Следж! Да спра проклетите ти роботи и да освободя хората!“ Той, разбира се, се заблуждаваше. Дори и смъртта ми вече не би могла да спре хуманоидите, само че мъжът не го знаеше. Вдигна пистолета с двете си треперещи ръце, от които се стичаше кръв, насочи го към мен и стреля. Но крясъците му ме бяха предупредили и аз успях да залегна зад бюрото. Изстрелът му веднага привлече вниманието на хуманоидите, които кой знае как не го бяха забелязали досега. Хванаха го още преди да е успял да стреля втори път. Отнеха му пистолета и свалиха от тялото му някаква тънка мрежа от бял проводник, която вероятно му служеше като защитен екран. Та искам да кажа, че именно омразата му ме отрезви. Дотогава смятах, че с изключение на някои душевно разстроени индивиди, повечето хора с радост биха се възползвали от услугите на хуманоидите. Така че поведението му ми се стори необяснимо. Но хуманоидите ме осведомиха, че твърде много хора е трябвало да бъдат подложени на мозъчни операции, наркотично лечение или хипноза, за да ги направят щастливи съгласно изискванията на Основния закон. И че това изобщо не бил първият опит за покушение срещу живота ми, но те предотвратили всички останали. Исках да разпитам непознатия, но хуманоидите веднага го вкараха в операционната зала. Когато най-после ми позволиха да го видя, той ми се ухили някак глупаво от леглото си. Помнеше името си и дори ме позна, защото хуманоидите бяха доста усъвършенствали лечебните методи, но не знаеше как е стигнал до кабинета ми и че се е опитвал да ме убие. През цялото време шепнеше, че хуманоидите му харесват, защото съществували само за да правят хората щастливи. Добави, че и той вече се чувствал много щастлив. Щом малко поукрепна, хуманоидите го закараха на космодрума и повече нито го видях, нито го чух. Лека-полека почвах да разбирам какво съм направил. Хуманоидите ми бяха построили нещо като космическа родомагнитна яхта, с която обикалях пространството и се наслаждавах на идеалното спокойствие, на реда и на усещането, че съм единственият човек на милиони мили наоколо. Поръчах да я приготвят и тръгнах да обикалям планетата, за да разбера защо ме мразеше толкова този човек.