Джак Уилямсън - Със скръстени ръце

— Какво, по дяволите, търси тази проклета тенекия… — Само че гневът внезапно го напусна, а Аврора дори не забеляза, че е ядосан. Беше облечена в най-привлекателното си неглиже, което я правеше приказно красива. Червената й коса беше нагласена в нова сложна прическа и й стоеше като корона.

— Не е ли чудесно, скъпи! — цялата светнала, тя скочи да го посрещне. — Това нещо може всичко! Пристигна тази сутрин, почисти къщата, приготви обяда и предаде урока по цигулка на Гей. После ми направи косата и сега готви вечерята. Как ти се струва прическата ми, скъпи?

Хубава беше. Той целуна жена си и се опита да потисне страха и възмущението си.

Вечерята се оказа на небивала висота, а черното роботче я поднесе безупречно. При всяко ново блюдо Аврора възторжено възкликваше, но на Ъндърхил залците му засядаха. Струваше му се, че всички тези великолепни сладкиши са нещо като примамка към чудовищен капан.

Опита се да убеди Аврора да го отпрати, но след забележителната вечеря просто нямаше смисъл. Отказа се още при първия блясък на сълзите й. Хуманоидът остана. Остана и се хвана за работа. Поддържаше домакинството и почистваше двора, наглеждаше децата и се грижеше за маникюра на Аврора. Дори започна да ремонтира къщата.

Ъндърхил се чудеше колко ли ще му струва всичко това, но роботът упорито твърдеше, че то е част от безплатната пробна демонстрация, а щом им прехвърли имуществата си, ще получава същите услуги и службата им ще се грижи за всички нужди на семейството му. Той обаче не подписваше. Независимо от това скоро пристигнаха още черни роботчета заедно с цял камион материали за къщата и останаха да помагат при ремонта.

Една сутрин Ъндърхил установи, че докато е спал, малката му къщичка тихомълком се е сдобила с втори етаж. Новите стени бяха самосветещи, направени от някакъв непознат блестящ материал. Прозорците представляваха огромни единични панели, които сменяха цвета си по желание от прозрачно до матово. Вратите безшумно се плъзгаха встрани, задействани от родомагнитни релета.

— Искам да има брави — недоволно рече Ъндърхил. — За да мога да влизам спокойно в тоалетната, без да трябва да ви викам да ми отваряте.

— Виждате ли, сър, съвсем излишно е хората сами да отварят вратите — приветливо му отвърна черничкото роботче. — Нашата единствена цел е да прилагаме Основния закон. Услугите ни обхващат всички човешки дейности. Веднага щом подпишете нотариалния акт, ще предоставим на всеки член от семейството ви отделен робот.

Ъндърхил упорито отказваше да подпише. Продължаваше да ходи всеки ден на работа и отначало се опитваше да посъвземе агенцията си, но след това вече гледаше само да спасява каквото може. Никой не купуваше андроиди, дори и на разоряващо ниски цени. В своето отчаяние Ъндърхил похарчи последните си налични пари за нови модели детски играчки, но и те не се продаваха — хуманоидите бяха започнали да предлагат много по-добри играчки, и то безплатно.

Опита се да даде под наем търговската площ, но и от това не излезе нищо — просто всякаква стопанска инициатива бе замряла. Почти всички обекти вече бяха прехвърлени на хуманоидите, които веднага разрушаваха сградите и на тяхно място изграждаха паркове, а собствените си предприятия и складове разполагаха под земята, за да не нарушават естествената среда.

Един ден отиде до банката да направи последен опит за подновяване на кредитите си, но зад гишетата и по бюрата вече седяха малки черни хуманоиди. Един от тях с професионална любезност го уведоми, че банката е подала заявление за фалит и пристъпва към ликвидация на агенцията му.

Процедурата по ликвидацията щяла да се улесни, добави роботът банкер, ако той подпише нотариалния акт. Ъндърхил твърдо отказа. За него това вече имаше символично значение. Щеше да е нещо като окончателно преклонение пред този нов тъмнолик бог. Той се обърна и излезе с гордо вдигната глава.

Делото мина много бързо, тъй като всички съдии и адвокати имаха хуманоиди за помощници. След няколко дни в агенцията пристигнаха група черни роботчета със съдебно решение за изземване на имуществата. И с булдозер. Ъндърхил стоеше и печално гледаше как непродадената му стока отива за старо желязо, а един сляп и безчувствен хуманоид подкара булдозера и започна да разрушава стените на постройката.

Унил и паднал духом, той си тръгна и подкара към дома. Съдът бе проявил учудваща щедрост и не му беше отнел колата и жилището, но кой знае защо Ъндърхил не изпитваше никаква благодарност. Точно обратното — беше вбесен до дъното на душата си от нечовешките прояви на загриженост от страна на тези идеални машини.