Хърбърт Уелс - Храната на боговете

— Но вие не искате да кажете… — прекъсна го Редууд, който доста се изплаши независимо от презрението си към Уинкълс.

— О, те, разбира се, няма да успеят — прекъсна го младият лекар, — но все пак с общественото мнение не можем да се шегуваме. На всички е ясно, че открихте едно все пак опасно вещество, а към опасностите, както знаете, не можем да бъдем безразлични. Разбира се, никой не вярва, че ще има тридесет и седем футови гиганти, които няма да се побират не само в къща, но дори и в църква, но все пак трябва да сме нащрек. Сами виждате, че във вашето откритие има нещо… нещо необикновено, изключително…

— Всяко откритие е изключително — каза Редууд.

— Е, както и да е, но хората се безпокоят. Катергам няма да пропусне случая да ви нападне. Според мен това не бива да се допуска.

Уинкълс започна да крачи чз стаята, като че ли му се искаше да повдигне отново въпроса за тайната, но след това навярно размисли и изскочи навън.

Учените мълком се спогледаха. Те се разбраха без думи.

— Да става каквото ще — каза най-накрая Редууд със спокоен и решителен тон, — но аз ще храня моя Еди с нашата храна — собственоръчно!

След няколко дни Редууд прочете във вестниците, че министър-председателят е сформирал кралска комисия, която да разгледа въпроса за Храната на рекламата, и веднага се втурна при Бесингтън с тази новина.

— Уинкълс, изглежда, се мъчи да ни напакости — каза той. — Сговорил се е с Катергам и компания. Само плаши хората с брътвежите си. Така може да попречи на изследванията ни. Пък и немалко грижи ми донесе с моето момче…

Бесингтън се усъмни в злонамереността на Уинкълс.

— Забелязал ли сте с какво удоволствие нарича Хераклофорбията „храна на рекламата“? — възрази Редууд.

— Това наименование не ми харесва — каза Бесингтън.

— Но на Уинкълс сигурно му харесва.

— Обаче не той го е измислил.

— Не го е измислил, но сигурно смята, че е напълно подходящо.

— Ако тази безсмислена, невежа, смехотворна агитация не се прекрати… — започна Бесингтън.

— Аз знам само, че моето момче не може да живее без храната — прекъсна го Редууд, — и каквото и да стане…

Лек шум накара приятелите да забележат че Уинкълс стои насред стаята и както винаги потрива ръце.

— Трябваше да почукате — каза Бесингтън с негодувание, като втренчи поглед в златния ланец с висулките.

Уинкълс започна да се извинява и след това се обърна към Редууд.

— Много се радвам, че ви заварих тук — каза той. — Въпросът е в това, че…

— А четохте ли за кралската комисия? — прекъсна го Редууд.

— Разбира се, разбира се!

— И какво мислите?

— Прекрасна идея! — извика Уинкълс. — Ще сложи край на всички празни приказки. Ще популяризира нашата работа. Ще запуши устата на Катергам… На аз не съм дошъл за това, Редууд. Въпросът е…

— На мен тази кралска комисия не ми харесва — прекъсна го Бесингтън.

— Уверявам ви, че всичко ще завърши добре! — извика Уинкълс. — Мисля, че мога да ви съобщя, без да наруша дадената дума, че…

— Хм! — измънка Редууд, като погледна Бесингтън.

— … че всичко ще се нареди прекрасно. Първо, ще докажа, че храната е вещество напълно проучено и безвредно, и второ, наемам се да убедя комисията, че произшествията в Хиклиброу няма да се повторят. То се знае, че бих говорил с по-голяма убедителност, ако… Но да оставим това настрана. Сега съм дошъл за друго… Кхъ, кхъ… Трябва да се посъветвам с вас; Редууд… Работата е там, че… Хм!… Да… Сега съм в затруднено положение и искам да ми помогнете…

Редууд със скрито злорадство се взря в стоманените очи на Уинкълс.

— Но работата е… строго поверителна.

— Бесингтън няма да ни попречи — каза Редууд.

— Наскоро, знаете ли, ми повериха детето на една високопоставена особа… — Уинкълс се изкашля.

— Е, и после?

— Трябва да призная, че дължа много на вашите прахчета и… и на слуховете за успешното лечение на вашия син… Не мога да скрия, че срещнах силна съпротива сред околните, но с образовани хора винаги е по-лесно да се споразумее човек… За лекуването на Нейно Височество… т.е. на тази моя малка пациентка, инициативата пое самата майка, иначе аз никога не бих дръзнал…

— Но доколкото си спомням, вие се съмнявахте дали можете да използвате нашите прахове — каза Редууд, като се наслаждаваше на смущението на Уинкълс.

— О, това беше краткотрайно съмнение!

— Значи няма да се откажете…

— Да продължа лечението на вашия син? Разбира се, че не!