Хърбърт Уелс - Храната на боговете

Учените се опитаха да му обяснят къде е и му съобщиха за намерението си да прекратят опитите.

— Да прекратите! — извика той. — Вие нормални ли сте? Нима можете да ги прекратите сега? Ами че вие само за това съществувате на този свят, както и Уинкълс. Точно за това. Преди не предполагах защо съществува Уинкълс, но сега виждам… Сега вече знам… Да се наруши пропорцията? Разбира се! Да се променят размерите? Колкото повече, толкова по-добре! А най-важното — да се объркат всички човешки сметки… Непременно да се объркат… Ясно е като бял ден! Искате да спрете, но вече е късно. Вашата участ е такава — да закъснявате. И добре че е такава… Трябва да сте благодарни на Бога, че именно вас е използвал!

— Но ще трябва да се борим! — каза Бесингтън. — Какви усилия ще ни струва това! Не зная дали правилно преценявате…

— Знам, че вие, Бесингтън, е трябвало да се родите някакъв лишей или водорасло. От тези, които растат по подводните камъни. Така си е! Бог ви е дал такива способности, а вие само гледате как да си седите мирничко и да си хапвате сладичко. Нима светът е създаден за бабите, които все искат да го оплакват? Е, вече е късно да отстъпвате. Волю-неволю трябва да вървите напред!

— Струва ми се, че трябва по-малко…

— Никакво по-малко! Нищо по-малко! — извика с цяло гърло Косар. — В никакъв случай! Правете всичко възможно и колкото може по-бързо! Не се влачете, а летете! Ето как!

Като имитираше жестовете на Редууд, Косар направи широк мах с ръка нагоре и продължи:

— Ето така направете, Редууд. Разбрахте ли? Ето така!

Ако майчината гордост може да премине в разочарование, то този преход бе извършен от жената на господин Редууд в деня, когато нейният шестмесечен син счупи своята красива количка и го пренесоха вкъщи с количката на млекаря.

По това време младият Редууд тежеше петдесет и девет и половина фунта, вдигаше около петдесет фунта, а бе висок четири фута. На горния етаж в детската го пренесоха двама души — готвачът и слугинята. След всичко това, разбира се, майчината гордост се превърна едва ли не в отчаяние.

Веднъж на връщане от лабораторията Редууд намери жена си обляна в сълзи.

— Какво направи с него? — извика тя, като се хвърли към мъжа си. — Кажи, какво му направи?

Редууд внимателно отведе съпругата си до канапето.

— Успокой се, мила — каза той, — няма нищо ужасно, ти си преуморена. Количката беше много лоша, сега ще му направим по-здрава. Вече му поръчах желязно кресло с колелца.

Госцожа Редууд се тръшна на канапето.

— За дете кресло с колелца? — извика тя.

— А защо не?

— Да не е сакато?

— Как така сакато — млад гигант, душичке! Няма защо да се срамуваш.

— Но ти му даваше нещо, Денди, признай, че му даваше!

— Каквото и да съм му давал, не съм му причинил никакво зло, както виждаш — отговори Редууд.

— Как да не си му причинил, Денди?! Та той е цяло чудовище! — извика госпожа Редууд, като притисна кърпичката до очите си.

— Глупости! Как ще е чудовище, като е толкова здраво, силно и хубаво дете, с което всяка майка би се гордяла. Какво чудовищно намираш в него?

— А ръстът му?

— Е, ръстът му! Нима е по-добре да бъде пигмей като всички деца наоколо? Недей, той е прекрасно дете…

— Прекалено прекрасно — прекъсна го госпожа Редууд през сълзи.

— Но той повече няма да расте — каза Редууд, като си кривеше душата. — Сега вече ще спре…

Но растежът му не спираше. В следващите шест месеца детето израсна още с единадесет пръста и тежеше петдесет фунта. Сега то имаше размерите на херувимите в „Св. Петър“ във Ватикана, а силата, с която скубеше коси, щом докопаше някого, стана известна в целия квартал. Вкъщи го возеха на кресло на колелца, а за разходка му бе поръчан автомобил с осем конски сили, управляван от мускулеста девойка, току-що завършила народното училище. За щастие Редууд имаше познати навсякъде.

По думите на хората, които виждаха младия Редууд при всекидневните му разходки в Хайд парк, той наистина бе прекрасно дете във всяко отношение, ако не се обръща внимание на великанския му ръст. Винаги весел, без да има нужда някой да го забавлява, той се возеше по улиците с големи дрънкалки в ръце и много любезно се обръщаше към кондукторите в трамваите и на полицаите, като им викаше „чичо“ и „дядо“.

— Ето го, идва нашето великанче — казваше обикновено кондукторът.

— Здравеняче — обаждаше се някой пътник.

— С рог са го кърмили — казват, че по цял гюм изпивало.