Хърбърт Уелс - Храната на боговете

— Според мен това би било преднамерено убийство.

— Нима съм способен на подобна постъпка!…

— Тогава ще получите запас от праховете.

— Аз си мислех, че вие няма да…

— Напразно сте си мислил. Сам ще ви ги приготвя.

— Много, много ви благодаря! — каза Уинкълс, като се вгледа учудено в Редууд. — Аз пък си мислех… Е, извинете, благодаря ви от сърце.

След неговото излизане Бесингтън погледна с усмивка Редууд и каза:

— Нейно Височество! Я виж ти!

— Да-а-а! Нейно Височество!

— Сигурно е княгиня Везер Драйбург.

— Възможно е.

— Е, Редууд — каза Бесингтън, след като помълча малко, — колкото и да е странно, все пак си личи, че Уинкълс нищо не разбира.

— Как така нищо не разбира?

— Не разбира нито смисъла, нито значението на нашето откритие. Ако го разбираше, едва ли би се осмелил да дава от нашата храна на членовете на това семейство… на тази пациентка… — продължи Бесингтън, като сниши глас и погледна към вратата. — Всички членове на това семейство винаги са били от ниски, по-ниски…

— По-ниски от нормалния ръст ли?

— Да! И изобщо по нищо не са се отличавали от другите. А той рискува да създаде сред тях човек с великански размери. Според мен това е един вид оскърбление на величеството.

— Кълна се в Юпитер! — извика Редууд с необикновена разпаленост. — Този човек нищо не разбира. Той не е способен да разбере. И когато беше студент, нищо не разбираше. Съвсем нищо. Това е негова отличителна черта. Той блестящо издържа изпитите си, паметта му е силна, но в действителност може да вниква в същността на нещата толкова, колкото този въртящ се шкаф за книги. Той и сега нищо не разбира. Той е Уинкълс и завинаги ще си остане Уинкълс, неспособен да усвои нищо, което не се отнася до него. Той е абсолютно лишен от въображение и затова е неспособен да вниква в нещата. Благодарение на тази неспособност си взимаше изпитите, облича се така контешки и има толкова голяма клиентела. Това е вярно. Въпреки постоянните му срещи и разговори с нас, макар да вижда и да чува, той няма никаква представа накъде вървим и какви резултати ще донесе нашето откритие. Пък и не му е необходимо всичко това. Той е роден рекламист. Затова Хераклофорбията за него е храна на рекламата. Ето сега някой го е въвел в кралското семейство и той дори за миг не се замисля, преди да създаде с рекламна цел една тридесет и седем футова принцеса. Но какво говоря аз — „не се замисля“! Той просто не знае, не разбира, не предвижда последиците.

— Голям скандал ще стане — каза Бесингтън.

— Да, след години, когато видят колко бързо расте.

— Ако не успеят да потулят скандала.

— А как ще успеят?

— Е, все ще направят нещо. Ще я затворят някъде. И друг път са ставали такива работи.

Редууд прихна да се смее.

— Ще я затворят в най-високата кула на Везер Драйбург — каза той, — ще избият таваните според ръста й… Да, но не трябва да забравяме, че и аз съм в същото положение, и Косар с неговите три момчета… Да, да!…

— Голям скандал може да стане! — каза Бесингтън напълно сериозно. — Вие също трябва да се замислите, Редууд. Не е ли по-добре да внушите на Уинкълс да не храни сина ви с Хераклофорбия и да се задоволи с теоретичната разработка на проблема?

— Искам да прекарате само половин час в моята детска стая, Бесингтън, когато храната се е забавила — каза Редууд и в гласа му прозвуча отчаяние. — Тогава пак ще си поговорим. А освен това какво значи да се внуши на Уинкълс? Опитайте се да го направите! Няма как, скочили сме във водата и ще трябва да плуваме.

— Значи ще трябва да плуваме — каза Бесингтън, като замислено гледаше върховете на обувките си. — Да, сигурно ще трябва! И вашият син, и Косаровите момчета — той и трите ги храни с Хераклофорбия. При Косар винаги е така — или всичко, или нищо! А ето че сега храната стигна и до Нейно Височество. И това е само началото… Кой знае как ще свърши всичко… Могат да станат големи страхотии… Да ви кажа право, понякога си мисля, че Катергам е прав. Поне донякъде. Нашето откритие наистина ще наруши пропорциите в природата… ще промени размерите само на една нейна част…

— Каквото и да промени — каза Редууд, — моят син не може без храната.

В това време по стълбите се чуха бързи стъпки и почти веднага след това в стаята се появи главата на Косар.

— Охо! Какво има? — попита той, като влезе.

Приятелите му разказаха за принцесата.

— Усложнени обстоятелства! Труден въпрос, както се казва в дипломатическите ноти! — извика той. — Но всичко е вятър! Ще порасне и тя, ще пораснат и децата ни, и всички, които ядат от храната. Какво толкова? Какво лошо има в това? Къде е проблемът?