Хърбърт Уелс - Храната на боговете

— Тези учени нямат капка разум. Те не разбират от шеги, нямат капчица чувство за хумор, уверявам ви. Науката, както знаете, убива здравия разум, както и чувството за хумор.

Една предприемчива литературна агенция изпрати на Бесингтън копие на ругателна статийка, поместена в жълтата преса, с предложение да му достави стотина такива копия срещу една лира. Две очарователни млади дами, напълно непознати на Бесингтън, му направиха визита и въпреки явното негодувание на братовчедката Джейн останаха да пият чай, а след това изпратиха албумите си с молба за автограф.

Изобщо Бесингтън трябваше да свикне да вижда името си във вестниците редом с най-глупавите идеи, които му бяха приписвани, и да чете за отношенията си с хора, за които никога на беше чувал, така че мечтите му за прелестите на славата се разсеяха окончателно и завинаги.

Трябва да подчертаем, че общественото мнение не беше настроено враждебно към Бесингтън (с някои изключения). Обществеността просто се развличаше с Хераклофорбията, като предполагаше, че тя е окончателно погребана заедно с гигантските оси и мишки и в бъдеще няма да се споменава за нея, че е блеснала и се е пукнала като сапунен мехур. Особено смешни бяха за публиката карикатурите на видни хора от тази епоха (в това число и на самия Бесингтън), които уж били яли Хераклофорбия… За появата на гигантските деца и за по-нататъшните последици от великото откритие никой и не мислеше.

Но извън широката общественост имаше хора, които виждаха далеч в бъдещето и се плашеха от тези последици. Младият Катергам например, сродник на Петерсън, един от многообещаващите публицисти, рискуваше да си спечели славата на чудак с една дълга статия в „Летописи на деветнадесетото столетие“, в която препоръчваше да се забрани напълно производството на Храната на боговете. Същото мнение споделяше и самият Бесингтън.

— Изглежда, че те не разбират добре как ще свърши всичко това… — каза той веднъж на Косар.

— То се знае, че не разбират.

— А ние двамата какво да правим? Като си помисля за бъдещето… Мъничкият Редууд… пък и вашите трички… Току-виж станали триметрови… И дали да продължаваме с опитите?

— Дали да продължаваме? — изненадано извика Косар с писклив глас. — Непременно трябва да продължаваме! Иначе какво ще правим? Може би ще смучем бонбончета след закуска и обяд?

— Последиците са сериозни! — продължи Бесингтън след кратко мълчание.

— Разбира се, че са сериозни! Несъмнено! Защо ще работим, ако последиците не са сериозни? Веднъж в живота държите в ръцете си възможността да се доберете до сериозни последствия, а вие искате да отстъпите. Това ще бъде недостойно, позволете да ви кажа! Наистина недостойно!

Косар се задъхваше от негодувание.

Но Бесингтън не можеше да продължава да работи с предишното увлечение в своята лаборатория. Сериозните последствия не съблазняваха хора с такива скромни вкусове като неговите. Откритието е велико, но… Не са ли достатъчни плодовете, които то вече донесе? Макар и съвсем опустошено, имението в Хиклиброу поскъпна — по сто фунта на квадратен метър, а колкото до славата — тя е в повече от необходимото… По дяволите!…

Всъщност Бесингтън невинаги мислеше по този начин. Докато продължаваше работата си по навик, този дребничък човечец с очила и смачкани обувки от време на време започваше отново да мечтае за сериозни последици от своето откритие: за нов свят, за гигантско човечество, което да се превърне в нова сила във вселената; за резултатите от намесата на тази сила във вселенските дела и т.н. Но всички тези мечти завършваха обикновено с още по-голямо обезсърчаване, с още по-мъчителни страхове…

По това време в света, който създаде славата на Бесингтън, се появи една бляскава фигура, която прикова всеобщото внимание върху себе си. Това беше доктор Уинкълс — онзи млад практикант, с помощта на когото Редууд започна да дава Хераклофорбия на своя син. Беше ясно, че Храната на боговете го интересува много, и нейното превръщане в храна на рекламата, както и появата на великанските оси само засилиха интереса му.

По външен вид, маниери, постъпки и нравствен облик Уинкълс бе от онези хора, за които се казва, че са „млади, но многообещаващи“. Изгряващо светило в средите на практикуващите лекари, той беше едър, хубав мъж с живи, проницателни очи със стоманен цвят, с гладко избръснато слабо лице, с руса коса и бързи, енергични движения. Облечен беше винаги с фрак и черна връзка, с дебел златен ланец на жилетката и многобройни дрънкулки, окачени по него. Особената форма на шапката му го открояваше сред останалите хора.