Хърбърт Уелс - Храната на боговете

В тихата утрин стълбовете дим се извиха високо над гората и привлякоха вниманието на жителите на Хиклиброу. Всички изскочиха по пижами на хълма и бяха възнаградени за това не само със зрелището на пожара, но и с честта да приветстват уморените членове на експедицията, които, предвождани от Косар, тържествено излязоха от гората с пушки на рамо.

Бесингтън беше изпаднал в някакво състояние на полусън, крачеше съвсем машинално и през ума му пробягваха откъслечни мисли. Погледна назад към огъня и внезапно в паметта му изплува една много позната фраза, но изобщо не можеше да си спомни за какво са отнася.

— Уважаеми господа! Днес ние запалихме… Днес запалихме… Какво беше това, което запалихме?… Ах, да! Това го казваше Латимър… пък и други… и винаги така се казва: днес ние запалихме светлина, която никой не може да угаси… А, Косар! Ето го човека!… Да-а-а!… Това е истински човек!… Гордея се, че държах шапката му… Да, господинчо — гордея се! Няма значение, че се занимава само с приложни науки!

И Бесингтън с дълбоко уважение, бих казал дори с възхищение, погледна крачещия напред Косар.

Веднага след това го побиха тръпки, последвани от неудържими прозевки и желание по-скоро да си легне, да се завие по-топличко и да сръбне кафе като това, което толкова добре умееше да прави братовчедката Джейн (той си спомни за нея едва сега).

А и как иначе? За последните три години той за първи път прекарваше безсънна нощ на чист въздух и в усилен физически труд.

Докато осмината авантюристи се сражаваха с мишките около Хиклиброу, на девет мили оттам, в Чийзинг, една дългоноса баба на светлината на малка свещ полагаше неимоверни усилия да отвори тенекиената кутия с Хераклофорбия IV. Въоръжена с подходящи за целта клещи, тя пъшкаше, сумтеше и разраняваше ръцете си, очевидно решена да победи или да умре. Слабото гласче на новородения Кадълс, което идваше иззад тънката преградка, в случая изпълняваше ролята на сигнален рог, който напомняше за наложителността на саможертвата.

— Я го виж, горкото, чак се дави! — каза госпожа Скинър и като прехапа долната си устна с едничкия си горен зъб, се напъна с последни сили.

Този път старанията й се увенчаха с успех: капакът отскочи и богатият запас от Храната на боговете вече бе в услуга на новата издънка на семейство Скинър.

Засега ще пренебрегнем по-нататъшната съдба на полуразрушеното имение с неговата гигантска коприва, гигантски гъби и насекоми. Няма да се разпростираме и върху участта на двете гигантски пилета, които попаднаха в един цирк и бяха осъдени да прекарат остатъка от живота си обкръжени от слава, но при пълна липса на семейни радости, което впрочем винаги се случва с тези, които имат видно обществено положение. Читателят, който иска да се запознае до най-малките подробности с всичко това, може да се обърне към вестниците от онова време, а ние ще се заемем изключително с господин Бесингтън и с неговите изобретения.

Когато се върна в Лондон, той вече бе прочут. За една нощ целият свят промени отношението си към него. Всички знаеха за случилото се — и братовчедката Джейн, и хората по улиците, и наемателите на къщата, а що се отнася до вестниците, те знаеха и това, което не се бе случило. Бесингтън се страхуваше от срещата с братовчедката си, но всичко завърши благополучно. Почтената мома разбра, че има обстоятелства, на които трябва да се подчини. Тъй като не можеше да отхвърля повече Храната на боговете, тя призна нейното съществуване, но към поведението на Бесингтън — неговото бягство от родната къща — тя не можеше да се отнесе по друг начин освен с негодувание. Но трябваше да прикрива това свое чувство предвид всеобщото внимание към нейния учен роднина и затова тя като истинска християнка реши да отговори на злото с добро. За тази цел започна да се грижи старателно за здравето на Бесингтън — да воюва с умората, която той отдавна беше забравил, и да го лекува от простудата, която не съществуваше.

Тя му купи някакъв специален елек, който се закопчаваше отзад и след това се загръщаше обратно, а това не можеше да стане без помощта на няколко асистенти. Накара Бесингтън да го носи всеки ден, макар че с него той не можеше не само да се движи свободно, но дори да мисли. Въпреки това в минути на отдих от елека на братовчедката Джейн, Бесингтън продължаваше по-нататъшното си изследване.

Неизвестно защо, в очите на широката общественост той се яви като единственото лице, отговорно за това откритие и за всичките му последици. За Редууд и Косар хората някак си забравиха. Докато Бесингтън се опомни, вече беше станал обект на разговори. Описваха го във вестниците, изнасяха лекции за него; неговата плешивина, червеното лице и очилата с позлатени рамки станаха обществено достояние. Предприемчиви млади хора с фотоапарати и достатъчно запаси от самоувереност се възползваха от всички удобни и неудобни случаи да го снимат във всевъзможни пози на дневна светлина и при ослепителния блясък на магнезия, а след това поместваха снимките му в илюстрованите списания. Други предприемчиви хора от всички полове и възрасти го обсаждаха по всяко време на денонощието с въпроси за Хераклофорбията, която вестник „Таймс“ нарече „храна на рекламата“, и след това публикуваха интервюта, като приписваха на Бесингтън мнението си по зададените въпроси. Особено нетърпим беше популярният хуморист Бродбим. Без нищо да разбира от откритието на знаменития учен, той с всички сили се стараеше да го осмее и печаташе памфлети, кръстосваше по клубовете и говореше на всеки, когото можеше да докопа за копчето: