Хърбърт Уелс - Храната на боговете

Гърмежите отекнаха и бяха последвани от викове.

Последва продължително мълчание. Бум!

Неясно ехо и отново тишина…

— Най-после! Слава тебе, Господи!…

В мрака се очертаха фигурите на Редууд и Косар. Първият викаше: „Бесингтън!“ Вторият го прекъсна: „Бесингтън! Убихме и втората мишка!“

— Косар уби втората мишка! — потвърди Редууд.

Когато експедицията подкрепи силите си, вече се бе смрачило напълно. Звездите на небето блестяха ярко, а бледата светлина над хълмовете известяваше за появата на луната. Стражата пред дупките на мишките бодърстваше, но часовите се бяха преместили на хълма, защото отвисоко се стреля по-добре. Те лежаха сред росната трева и за да не пострадат от влагата, усърдно смучеха уиски. Останалата част от компанията начело с водачите на експедицията заседаваше в къщичката — обмисляха нощното нападение над гнездата на осите и също щедро се подкрепяха със спиртни напитки. Луната се издигна над хоризонта към полунощ и щом лъчите й осветиха долината, Косар поведе бойците към леговището на неприятеля.

Да се запушат дупките, се оказа лесна работа, макар и смъртноопасна в случай, че неприятелят се събудеше по-рано. След като част от отворите бяха запушени с камари селитра и сяра, запалиха ги почти едновременно и като по даден знак всички освен Косар се спуснаха да бягат по хълма към долината и гората, където се скриха в мрака сред дърветата. След две — три минути откъм гнездата се чу глухо бръмчене, което скоро престана.

— Нима всичко свърши? — попита шепнешком Бесингтън.

Никой не му отговори. Нощта беше все така тиха и светла. Хълмът с гнездата на осите беше облян в лунна светлина и парчетата пластир върху дупките блестяха, сякаш бяха метални.

Силуетът на Косар се насочи към гората.

— На пръв поглед… — започна Косар, но беше прекъснат от изстрел, който се чу откъм мишата дупка.

— Какво е това? — попита Бесингтън.

— Сигурно се е показала някоя мишка — отговори някой от присъстващите.

— Ами ние не си носим пушките — забеляза Редууд.

— Там са, до чувалите.

Цялата група пое тихичко нагоре по хълма.

— Бум! — отново се чу изстрел откъм градината.

— Това трябва да са други мишки! — каза Бесингтън.

— Сигурно! — добави Косар, като си гризеше ноктите.

Кратко мълчание.

Два последователни изстрела, след това силен, отчаян вик, още два изстрела и трясък на сухи клони. Сред нощната тишина тези звуци прозвучаха рязко и отчетливо, почти зловещо.

Няколко мига не се чуваше нищо освен неясен шум откъм дупките, а след това отново отчаян вик… Цялата компания инстинктивно се втурна към пушките, които бяха оставени до чувалите с взрива.

През това време проехтяха още два изстрела.

Когато Бесингтън се опомни, той носеше пушка в ръце и се промъкваше заедно с другите през гъстата борова гора. За голямо учудване първата му мисъл беше желанието братовчедката Джейн да го види отнякъде в този миг, макар че прелестта на картината се разваляше донякъде от гримасата, която Бесингтън трябваше да прави, за да задържи очилата на носа си, както и от начина, по който държеше пушката за края на цевта, като бастун.

След няколко минути Косар, който вървеше начело, се сблъска с един от часовите пред мишата дупка. Той тичаше презглава без пушка.

— Стой! — извика Косар и го хвана за ръката. — Какво става?

— Нахвърлиха се върху нас! — отговори часовият.

— Мишките ли?

— Разбира се, мишките. Шест на брой.

— А Флек къде е?

— Флек падна.

— Какво, какво? Какво стана? — попита довтасалият Бесингтън.

— Ами мишките изскочиха изведнъж и Флек падна.

— Как така падна?

— Ей така, падна. Аз стрелях и с двете цеви, Флек също стреля и след това падна.

— Значи вие сте го повалил.

— Ами! Мишките се нахвърлиха върху нас.

— Да вървим! — извика Косар. — Елате и вие с нас. Ще ни покажете къде сте оставил Флек.

Цялата група тръгна напред и по пътя побягналият часови продължаваше да разказва подробности за случилото се на останалите.

— Къде са сега мишките?

— Сигурно отново са се върнали в дупката си. Когато побягнах, те се втурнаха натам.

— Как така? Значи вие сте ги преследвали?

— Ние бяхме край дупката. Щом ги видяхме да излизат, се опитахме да им преградим пътя. Но те наизскачаха като зайци. Ние стреляхме по тях. Отначало те уж се разбягаха, а след това се нахвърлиха отгоре ни.

— Колко бяха?

— Шест или седем.