Хърбърт Уелс - Храната на боговете

Околният пейзаж напомни на Бесингтън онова скорошно, но вече като че ли позабравено утро, когато вървеше пеш от Ършот към фермата с желанието да се порадва на пилетата си.

— Да… съдбата наистина си играе с нас.

— Дий, дий! Хайде, ленивци!… — подвикна Косар.

Вечерта беше топла. Не полъхваше никакъв ветрец. Прахът тегнеше във въздуха. По пътя имаше малко хора, а няколко елена спокойно си пасяха край оградата на една градина. Точно пред Хиклиброу Косар и Бесингтън видяха две гигантски оси, които бяха кацнали върху татарското грозде, а трета пълзеше по стената на една млекарница и сякаш искаше да намери входа. Вътре смътно се различаваше нейният притежател, притаен до стената със стара ловджийска пушка в ръце.

Когато багажът и ловците стигнаха до Хиклиброу, водачът на коларите съобщи на Редууд, че по-нататък той не може да отиде. Към това изявление се присъединиха и останалите колари. Те отказаха дори да дадат конете си.

— Тези проклети мишки много обичат коне — повтаряше водачът.

В течение на минута Косар само слушаше тези изявления, а след това се обърна към един от приятелите си — висок, хубав, много изискан инженер — и заповяда:

— Дайте ми пушката от колата.

После приближи с пушката до коларите и каза:

— Не искаме да ни водите, но колкото до конете, ще ги вземем насила.

Коларите се развикаха, но Косар ги прекъсна със следното категорично изявление:

— Първият, който ми попречи, да му мисли: ще стрелям в краката му! Конете идват с нас.

След като обяви инцидента за приключен, Косар започна да раздава заповеди.

— Флек — каза той на един нисък и дебел мъж от свитата си, — вземете колата под ваше разпореждане, а вие, Бун, седнете отпред.

Коларите започнаха да се оплакват на Редууд.

— Вие повече не носите отговорност пред своите господари — отговори им ученият, — защото вземаме конете ви насила. Но и няма за какво да се безпокоите всъщност: ние не сме някакви крадци, а постъпваме по този начин, защото обстоятелствата го налагат. Стойте тук, докато се върнем, и аз ви обещавам да ви платя конете, ако се случи нещо с тях.

— Е, добре — подкрепи го Косар, който сам никога нищо не обещаваше.

Инженерите, на които Косар заповяда да подкарат каруците, седнаха на каприте, а останалата част от компанията тръгна пеш, понесла пушките на рамо. Странна беше тази военна експедиция в спокойната и мирна съвременна Англия — тя беше много по-подходяща за Далечния запад на Америка от доброто старо време на индианските нашествия.

Като стигна до завоя, откъдето имението вече се виждаше, експедицията срещна малка група хора с пушки. В състава на тази група влизаха и двамата Фулхер, както и един жител на Мейдсън. Той предвождаше групата и наблюдаваше фермата с бинокъл.

— Има ли нещо ново? — попита Косар.

— Осите хвърчат насам-натам — отговори старият Фулхер, — но не се вижда дали мъкнат нещо.

— Хмелът расте страшно бързо — каза човекът, който гледаше през бинокъла. — Тази сутрин още го нямаше сред боровете. Расте буквално пред очите ми.

Той старателно избърса с кърпа стъклата на бинокъла.

— Вие, изглежда, сте се запътили натам — каза Скърнсдейл.

— Да. Искате ли да дойдете с нас? — попита Косар.

Скърнсдейл видимо се колебаеше.

— Ще нощуваме там — добави инженерът.

Скърнсдейл реши, че няма да отиде.

— Видяхте ли мишки?

— Видях една в гората. Гонеше зайци, струва ми се.

Косар, който беше изостанал от своята дружина, побърза да я догони.

Като видя своята ферма, Бесингтън можа нагледно да се увери в достойнствата на изобретената от него храна. Къщичката сега му се видя още по-малка от преди, а растителността — невероятно буйна. Навесът на кладенеца едва се виждаше от избуялата трева, висока десет стъпки, а хмелът беше стигнал до покрива на къщата, увиваше се около комина и се устремяваше към небето. Цветовете му бяха големи колкото чинийки и се виждаха отдалеч, а стеблата напомняха корабни въжета. Копривата беше изпълнила целия двор, приличаше на коноп и на някои места почти достигаше височината на хмела. Колкото повече отрядът приближаваше към имението, толкова повече наподобяваше група джуджета от приказките, които обикалят край куклена къщичка, изгубени в исполинска гъста гора.

Няколко оси кръжаха над гнездото си и отдалеч приличаха на ято големи птици. От време на време част от тях бързо отлитаха нанякъде — навярно за плячка. Те вдигаха страхотен шум, който се чуваше на половин километър. Изведнъж едно от тези черно-жълти чудовища долетя близо до групата и известно време я съпровождаше, като я наблюдаваше втренчено с изпъкналите си очи. Но Косар стреля и въпреки че не улучи, все пак принуди осата да се махне.