Хърбърт Уелс - Храната на боговете

През това време Бесингтън, сложил романа настрана, седеше замислен в креслото и гледаше към молитвено сключените си длани.

— Как е, Редууд? — запита най-после той. — Навярно хубавичко са ни насолили във вестниците.

— Не чак толкова, колкото можеше да се очаква.

— Значи не ни смятат за виновни за тази работа?

— Не е точно така, но от друга страна, не ни винят много и са напълно съгласни с мнението ми относно мерките, които трябва да се вземат. Знаете, че написах статия за вестник „Таймс“, в която обясних всичко…

— Не знаех. Ние получаваме „Хроника“ — каза Бесингтън.

— Как така? Аз ви изпратих броя. „Таймс“ помести и дълга уводна статия върху нашия проблем. Много хубава, прекрасно написана статия с латински цитати. Когато я четеш, ти се струва, че някой болен от грип равнодушно, но много авторитетно говори през респиратор или марля, покриваща устата и носа му. Изобщо, стига се до заключението, че е безполезно много-много да се разисква по проблема, а трябва да се вземат незабавни марки, защото иначе гигантските оси и уховрътки ще направят още по-големи поразии. А какви мерки трябва да се вземат — за това нито дума. Напълно държавническа статия! Съвсем в английски стил!

— А в това време гигантските животни си се размножават?

— Предполагам.

— Нима Скинър беше прав за гигантските мишки?

— О, не! Това вече ще бъде прекалено!

Редууд се приближи до Бесингтън, сниши глас, посочи вратата и добави:

— Ами тя какво мисли?

— Братовчедката Джейн? Тя не знае нищо. Дори не й идва на ум, че имаме нещо общо с гигантските животни. Пък и тя не чете вестници.

— За щастие — отбеляза Редууд.

— Както и госпожа Редууд, предполагам?

— О, не — отговори Редууд. — Вече изпада в отчаяние заради детето.

— Расте ли?

— Ужасно. За десет дни нададе почти килограм и половина. А е едва на шест месеца. Наистина има за какво да се отчайваш.

— А здраво ли е?

— Юначага! Кърмачката си отиде, защото много я измъчва. Не успяваме да му купуваме дрешки: сменяме ги почти всяка седмица! Вчера го извели на разходка и едното колело на количката се счупило. Калпава работа! Завели го вкъщи с количката на млекаря. Събрал са народ… Принудихме се да го слагаме да спи в леглото на Джорджина, а Джорджина спи в неговата люлка. Е, естествено е майка му да се безпокои. Отначало се гордееше с него и все хвалеше Уинкълс, но сега вече не! Започна да забелязва, че това не е нормално.

— А аз си мислех, че му давате малки дози.

— Опитвах.

— И какво?

— Реве. Той и по-рано викаше доста силно, а така и трябва да бъде: дробовете се развиват, но откакто започна да приема Хераклофорбията…

— Хм! — измънка Бесингтън, като заразглежда пръстите си още по-усърдно, отколкото преди. — Ако се съди по кокошките и осите, той ще израсне до около тридесет фута… при съответните размери на всичко останало…

— Какво да правим тогава?

— Това се питам и аз — отговори Бесингтън.

— По дяволите! Неговите костюми ще излязат доста скъпички… Освен това — прибави Редууд — как ще живее той: като самотния Гъливер сред лилипутите!

— Защо самотен? — попита Бесингтън и като не получи отговор, повтори: — Защо самотен?

— Мисля, че…

— Аз нищо не мисля, само питам: защо самотен? — каза господин Бесингтън със задоволството на човек, който е задал труден въпрос.

— Вие искате да кажете, че може би и други хора…

— Искам да кажа точно това, което казах.

Редууд започна да кръстосва стаята.

— Разбира се — подзе той след кратко мълчание, — възможно е и други… Но все пак докъде ще стигнем?

— Не забравяйте, Редууд — каза господин Бесингтън, като очевидно се наслаждаваше на смущението на приятеля си, — че и мозъкът му… да се надяваме, ще бъде с тридесет и пет фута над нашето равнище, а това… Какво има там?

Редууд стоеше до прозореца видимо развълнуван и гледаше втренчено нещо навън.

— Какво има там? — отново попита Бесингтън.

— Трябва да си купим вестник — каза Редууд и хукна към вратата.

— Какво има?

— Там вестникарчето… с големи букви…

— И какво от това?

— Не разбрах много добре… трябва да купим вестник… нещо за гигантски мишки.

— Мишки ли?

— Да. Значи Скинър е бил прав.

— И вие мислите…

— Не мога нищо да мисля, докато не съм си купил вестник! Боже мой! Гигантски мишки! Дали не са го изяли?!

Редууд потърси шапката си и като не я намери, хукна навън гологлав.

Докато слизаше по стълбите, от улицата се чуваха виковете на вестникарчето: