Хърбърт Уелс - Храната на боговете

— Но аз трябва да знам какво става с жена ми… — обидено отбеляза господин Скинър, макар че нямаше кой да чуе думите му, защото началникът премина към следващата точка от дневния ред, както се казва на парламентарен език.

Като прекосяваше Ършот, господин Скинър срещна един каменоделец, който не пропусна да го попита дали не търси пилетата си, а на въпроса на Скинър относно съпругата му отговори с такова пренебрежение и с такива изрази, че ние няма да ги цитираме тук.

Вече беше съвсем тъмно — толкова тъмно, колкото може да бъде в Англия през юли, — когато господин Скинър, или по-точно главата му, се провря в кръчмата „Веселите файтонджии“ и извика:

— Хей, хора! Да сте чули нещо за моите пилета?

— Тука позна! — извика господин Фулхер. — Как да не сме чули, когато едното от тях ми проби покрива, а второто счупи всички стъкла на цветарника ми… Съсипахте ми оранжерията!…

При тази вест тялото на господин Скинър последва главата му в кръчмата. Като се повъртя малко в средата на помещението, Скинър се приближи до тезгяха и каза меланхолично:

— Трябва да пийна нещо ободряващо… джин с вода или…

Докато се подкрепяше, всички присъстващи един през друг започнаха да разказват за подвизите на пилетата, а през това време Скинър възклицаваше: „Господи, помилуй!“

— А не знаете ли нещо за госпожа Скинър? — попита той в паузата, която последва разказите на присъстващите.

— Нищо не знаем — отговори господин Ъндърспун, — дори не се сетихме за нея, както и за вас…

— Че днес не си ли бяхте вкъщи? — запита господин Фулхер, като надигна чашата.

— Дали не са я изкълвали тези проклети птици? — подметна Ъндърспун.

Това предположение, което направи впечатление на цялата почтена компания, я подтикна да придружи Скинър до имението, за да разбере какво става с жена му. Знаеше ли някой още колко интересни неща могат да се видят в този необикновен ден!

На Скинър, разбира се, му беше приятно да бъде придружен от някого, но сам развали цялата работа. Както си стоеше до тезгяха и гледаше с едното око в бутилките, а с другото — в пространството, той предпазливо се осведоми:

— Предполагам, че осите не са ви безпокоили днес.

— Нещо не се виждат наоколо — отговори Фулхер.

— Трябва да са заминали нанякъде — каза Скинър, а след това с престорено равнодушие, което не би измамило и дете, продължи: — Надявам се, че никой от вас не е чул за други гигантски животни, например кучета, котки или тем подобни. Мисля, че ако има гигантски оси и кокошки, то… — и се засмя, сякаш и сам се чудеше на глупавото си предположение.

Но внушението не можеше да се заличи. Лицата на присъстващите, които търсеха шапките си за предстоящия поход, се издължиха.

— Да, котка със съответната големина…

— … би трябвало да е страшен звяр. Не по-малък от тигър — добави Ъндърспун.

— Може би и по-голям…

В този миг членовете на почтената компания си спомниха, че в такава тревожна нощ те нямат право да бъдат далеч от своите домашни огнища, и господин Скинър трябваше да си отиде вкъщи сам. Впрочем Фулхер, синът му и Ъндърспун го изпроводиха до върха на хълма, който се спускаше към тъмната гора, ограждаща имението. Почтените джентълмени се поспряха на върха и останаха да гледат след Скинър, докато той потъна в мрака. Оттогава никой повече не го видя и не разбра какво е станало с него.

— И това свърши — каза младият Фулхер, когато Скинър се изгуби от погледа му.

— А в къщата не свети ли? — попита Ъндърспун.

— Оттук не се вижда.

— Пък е и мъгливо — каза старият Фулхер.

Помълчаха малко.

— Ако стане нещо, той ще се върне — отбеляза младият Фулхер и това заключение им подейства успокоително, така че и тримата отидоха да спят.

През онази нощ овчарят от фермата на Хекстър чул в гората писък и вой, а на сутринта намерил една от овците си разкъсана на пътя за Хиклиброу. Част от нея била изядена…

Но най-странното беше, че не бяха открити дори останките на Скинър! Наистина след няколко седмици сред развалините на къщата беше намерено нещо подобно на човешка лопатка и тазобедрена кост, но костите бяха така изгризани, че точното им разпознаване бе невъзможно. По-късно до една ограда по пътя за Ейбрът беше намерено стъклено око, което гледаше божия свят толкова тъжно и замислено, колкото и окото на господин Скинър, което постоянно бе вперено в небето.

При по-внимателно претърсване в развалините на къщата бяха открити и три металически части от облечени копчета и едно цяло метално копче (от онези, които се пришиват обикновено към тайните части на мъжкото облекло). Напълно компетентни хора доказаха, че тези копчета са собственост на господин Скинър, от което всички заключиха, че той е намерил смъртта си в имението. Що се отнася до мен, то аз с типичната за един джентълмен подозрителност бих предпочел да открия повече кости и по-малко копчета като доказателства.