Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

— Тогава се бори с тях!

Той се засмя гърлено и грубо.

— О, имай милост, момче. Още ли не си го разбрал? Не можем да се преборим с тях!

— Защо? — попита Таниел враждебно, плюейки кръв. — Защо не?

— Защото ние ги създадохме! — извика той. — Създаваме ги всеки ден! Все повече и повече, по-мрачни и по-зли, вештица след вештица, докато не остане жив човек. И тогава и те ще изчезнат. — Той погледна Таниел безизразно. — Таниел Фокс, вештиците не са родени от вештици като Тач. Вештиците сме ние!

Никой на балкона не продума. Носеше се само монотонното припяване, както и далечен тракащ звук, който изглежда никой от тях не забелязваше.

— Лъжеш — обади се Кейтлин.

— Не, мис Бенет! — извика Пайк разтреперен. — Толкова е ясно! Никога ли не сте се чудили защо някои вештици приличат на стари легенди, които са измислени много преди тяхната поява? Ние вземаме най-лошите си кошмари и ги превръщаме във вештици. Вземаме цялата си насъбрана вина, омраза, срам, всичко, което мразим у себе си, и измисляме духове, които да ни преследват и чудовища, на които ставаме жертва. И дори не осъзнаваме, че го правим! Той пристъпи към другата част на балкона.

— Знаеш ли, че през живота си човек използва само десет процента от мозъка си, Таниел? Аз, да! Прекарал съм доста време в изследване на мозъка и съзнанието и това, което ги кара да работят. Не се ли питаш какво правим с оставалите девет десети? Не се ли питаш какво ще стане в случай, че използваме този допълнителен потенциал? Господи, преди тридесет години никой не бе чувал за нещо като усещане за вештици. Приемът в приюти се е увеличил четири пъти след Унищожението и ще останеш изумен, когато разбереш колко от тези хора чуват гласове или твърдят, че имат връзка с отвъдното и понякога, само понякога, можеш да си позволиш да им повярваш.

— Унищожението — повтори Таниел, твърде запленен от разказа на Пайк, за да осъзнае къде се намира или да помисли за дупката в корема си. — Тогава започна всичко. Какво се е случило? Какво в пруските бомби би отприщило подобно нещо?

— Нас самите — отвърна Пайк. Той внезапно се намръщи, стори му се, че чува някакъв отдалечен шум. Това го обезпокои, но не можеше да си обясни защо. — Бомбардираха нас — продължи той. — Тогава нашата вяра секна. Именно тогава навлязохме във Века на разума.

Елейзабел бе откъснала ръкава на роклята си и бе направила превръзка на Таниел. Той изглежда не забелязваше, че кърви силно. Тя виждаше, че той не просто се опитва да печели време или да разсее Пайк, а бе искрено запленен от разказа на възрастния мъж. Кейтлин не мърдаше в очакване на частица от секундата, в която да се възползва от възможността да го нападне, но той бе твърде хитър, за да го позволи.

— Векът на разума? — попита тя. — Но какво общо има той с всичко останало?

Елейзабел подаде компреса на Таниел и му каза да го държи на гърба си, докато тя му приготви още един за входната рана. Той се изкашля, като в слюнката му имаше кръв.

— Е, мис Бенет. Векът на разума е причината всички ние да сме тук сега. От зората на нашата история хората са вярвали в нещо. Пещерните хора са се страхували от огъня в небето, индианците са имали своите животински богове, гърците и римляните — също, ацтеките са имали своите идоли, ние имахме нашите църкви… Не разбираш ли? Винаги сме имали нещо, върху което да прехвърляме вината! Когато някоя висока вълна разрушавала дадено село, това било защото боговете са били ядосани, а не защото не са я построили достатъчно далеч от брега. Когато дете умирало от треска, това било, защото селото било грешно, а не, защото не са имали подходящи системи за филтриране на водата. Когато сме извършвали ужасен грях, когато сме били изпълнени със срам и вина, сме имали отдушник. Можело е да ни се прости. Без значение в какво сме вярвали, важното е просто да сме вярвали.

— Настъпването на Унищожението, пускането на бомби от небето… това бе краят. Триумфът на науката. Вече нямахме нужда да вярваме в Бог, който ни наказва от небето. Човекът възприе ролята на Бога. Сега ние сме тези, които имат силата да изравняват градовете със земята и да отнемат хиляди човешки животи само с един удар. Разбираш ли, старият Чарлз Дарвин е обяснил живота! Науката се движи напред с огромни крачки и всяка измината стъпка е в посока на отдалечаване от старите порядки. Науката ни отне необходимостта да вярваме в каквото и да било, защото сега можем да си дадем обяснение за всичко. Какво ни остава? Кой ще отнеме нашата болка, страх и агонии? Кого другиго освен себе си можем да виним?