Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

— Вештиците — прошепна Таниел запленен. — Когато нямаме повече вяра, идват вештиците. — Той внезапно се намръщи, когато Елейзабел уви колана на Кейтлин около него и го пристегна върху компресите, като преди това ги намести. Докторът кимна.

— Човечеството все още не е достатъчно зряло, за да поеме отговорността за собствените си грешки — продължи той. — Нужно ни е да вярваме в нещо извън самите нас. С предприемането на стъпките в науката, с обясняването на всичко, не ни остана нищо. Заводи, фабрики, сираци, сажди и смог. А ако това е всичко, което ни обвързва с действителността, заслужава ли си наистина да живеем? Заслужава ли си да се влачим през цялата болка само за да видим, че крайната цел не оправдава изминатия път за постигането й? Вештиците живеят в градовете по целия свят, Таниел, защото това е мястото, където хората, изгубили надежда, се събират, за да направят състояния, но се провалят.

— По един или друг начин, въпреки че не си го признавахме сами на себе си, у нас се надигаше паника. Дълбоко в себе си, там, където науката не достига, се страхуваме от пустотата, която създаваме, от самоунищожението, което си навлякохме сами. Затова изобретихме вештици, събудихме дълбоко заспала част от съзнанието си, за чието съществуване дори не сме подозирали, и моделирахме съществата, преследващи ни в собствените ни кошмари. Защото цялата омраза, вина и срам трябва да си намерят някакъв отдушник, Таниел, иначе ще ни погълнат живи. Ако ги задържим в себе си, ще станем като Кърпеното лице.

— Виждаш ли — заключи накрая той, — ние в Братството не унищожаваме човечеството. То само срива себе си. Ние просто му предоставяме нещо, в което отново да вярва. Нашият подарък към света: нови и прегладнели богове, отвъд законите на математиката и петте сетива. Глау Меска, момчето ми. О, те ще възкресят отново Дарвин.

Сега звукът стана твърде силен, за да не му обърнат внимание — съскане, ръмжене, викане — като пронизваше слуха им с приближаването си. Пайк, прекъснат по време на речта си, го бе пренебрегнал, но сега доволното изражение на лицето му помръкна и по него се изписа несигурност.

— Какво е това? — попита Елейзабел и погледна нагоре.

— Мисля — обади се Таниел с окървавена усмивка, — че твоите безценни вештици искат да се срещнат с теб, доктор Пайк.

Очите на доктора се разшириха от ужас, тъй като думите на Таниел бяха дали външен израз на онова, което той не смееше да си помисли. Този звук, този звук. Вештици.

— Пуснали сте ги вътре! — изрева той и в следващия момент насочи револвера си към главата на Таниел. — Ти уби всички ни! И дръпна спусъка.

Вештиците се спуснаха на глутници в залата под тях с писъци и стенания. Монотонното пеене на окултистите се смеси с техните неистови викове. Кейтлин ритна пистолета от ръката на Пайк, преди да осъзнае, че той бе засякъл. Таниел се втурна към него, но Пайк се измъкна, доста ловко за възрастта си, и излезе през вратата преди който и да било от тях да го спре, изчезвайки надолу по стълбите.

Таниел вдигна пистолета, завъртя барабана и се прицели. Тогава в главата му прозвучаха думите на момчето-дявол, произнесени в бърлогата на Свещения таласъм:

Говоря за силата, създала законите на Вселената, силата, която кара времето да тече бавно напред, а не нещата да се случват изведнъж, силата, която движи планетите. Нейните оръжия са съвпадението, невероятното, случващото се.

Под тях хаосът бе пълен. Окултистите биваха разкъсвани на парчета, но Тач оставаше непокътната в центъра, защитена сред кръга за призоваване с разперени ръце и провиснала надолу глава. Той стреля.

Тач отскочи назад, старата вештица в тялото на младото момиче, и очите й се отвориха, пронизвайки Таниел с поглед, въпреки огромното разстояние през осветената в червено зала. На гърдите й, върху бялата й рокля, зееше тъмночервена рана. Ръцете й се провесиха тежко настрани. По лицето на Частити Блейн бе изписана изненада, но очите го проклинаха във вечността. Тя се строполи назад, изпадна извън кръга и бе погълната.

Небето се разтресе от ужасяващ гръм, звук толкова мощен, че сякаш срина всичко наоколо. Нечовешкият рев накара Таниел да падне на колене. Силен вятър, носещ мириса на сол и море, премина през катедралата, като че ли подтиснатото зло крещеше от объркване. Огромните, ужасни очи на Глау Меска се извърнаха от човешкия свят, погледът им премина и се замъгли, когато порталът, който трябваше да ги доведе на Земята рязко се затвори. Елейзабел се бе притиснала към Таниел и тримата се бяха сгушили, криейки се от урагана, който вилнееше наоколо, като три дребни фигурки на балкона над ревящата тълпа под тях. Вятърът спря. Настана тишина.