Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Но това вече нямаше значение. Вече бе твърде късно. Той обаче се опасяваше, че може да направи нещо неразумно, ако останеше в церемониалната зала, затова взе пистолета си и се отправи към катедралата. Стените й бяха дебели и по един или друг начин черният камък заглушаваше звуците в зданието, но все пак до него достигаше отдалечена стрелба, докато вървеше из коридорите. Ловците на вештици бяха вътре. Той го знаеше. Кучетата бяха пуснати и онези от Братството, които не участваха в церемонията бяха грабнали оръжията, за да се защитят, но катедралата бе огромна и коридорите — оплетени. Затова бе невъзможно да се каже от коя посока идваха изстрелите.

По дяволите, никой не бе подготвен за подобен развой на събитията. Никой не знаеше къде се намира катедралата, какво остава да проникне в нея. Нямаше начин, по който да стигнат до тях по земята. Разбира се, небесните кораби предоставяха определена възможност, но преди Стражите винаги успяваха да ги отблъснат, скривайки катедралата от погледите им и прецизно насочвайки ги да пускат бомбите си другаде при идването им в Стария квартал. Но пък благодарение на контактите си с военните, те се бяха погрижили небесните кораби да не получат разрешение за излитане.

Всички окултисти бяха заети със случващото се в катедралата. Никой не се бе сетил да погледне в двора. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но така или иначе прозорците, които гледаха натам бяха малко, а и самите им стъкла бяха тесни и замъглени. Единствено Мейкрафт се чудеше как ловците на вештици са проникнали вътре. Погледна отвън и видя въжето, завързано за портата на оградата. После вдигна поглед и зърна небесния кораб, ръмженето на мотора на който се заглушаваше от монотонното пулсиране на катедралата, както и от воя на вештиците отвъд оградата. Небесен кораб! Проклет небесен кораб!

Той пристъпи в трапезарията, където се бе разиграла борбата с кучетата. Прескочи през масите и пейките, отвратен от ужасната гледка на мъртвите кучета. Спря до тялото на момчето-дявол и после се захили при вида на Блейк. Най-сетне си бе получил заслуженото. Но наистина вършеше работа. Беше като животно.

Мейкрафт се измъкна оттам през големите порти — единственият път към катедралата. Предполагаше се, че трябва да бъдат заключени и охранявани от Стражи, толкова могъщи, че дори Пайк да не може да ги пробие. А сега стояха отворени. С пистолет в ръка инспекторът пристъпи към червената светлина, струяща през портите и погледна навън.

Грегор погледна през вратата на кабината към двора отдолу. На фона на червената светлина от виещите се над него облаци видя, че основното въже-котва все още си беше на мястото, увито около летвата на портата. Изруга на руски. Въжетата нямаше да се скъсат, нито пък летвата щеше да поддаде. Той знаеше какво се крие зад портата, но това не го интересуваше. Всички в катедралата можеха да се защитят, трябваше да изчезва и то бързо.

— Пфу! — каза, тряскайки вратата на кабината. — Ще се измъкна от всички вас.

Върна се на мястото на пилота и седна. Небесният кораб не разполагаше с достатъчно мощен двигател, за да се откъсне, знаеше това. Двигателите бяха слаби, имаха сила само за да издигнат балона нагоре.

Е, ако искаше да се отърве от въжетата, имаше само един начин да го стори. Щеше да е доволен, когато всичко това приключи. Без изобщо да мисли повече, той щракна два бутона на таблото и небесният кораб се заклати, тъй като двете бомби, закачени в долната му част, се освободиха и паднаха на земята.

Мейкрафт тъкмо се чудеше какво да прави с небесния кораб, когато видя как от долната му част се отделиха двете обли неща. От четирите секунди, които им трябваха, за да стигнат до земята, Мейкрафт прекара две в това да се чуди какво представляваха, една в осъзнаване на ужаса, а през последната целият му живот се взриви пред очите му. Той изчезна сред облак бяла светлина, убит в сърцето на експлозията. Предната врата и портата на катедралата се пръснаха на хиляди парчета, а дворът се покри с останки. Близката стена на катедралата се разклати и се сгромоляса под тежестта на камъка над нея. Небесният кораб успя да се издигне над всичко това заедно с остатъците от въжето-котва. Грегор ликуваше от щастие при отдалечаването си от отвратителната катедрала. Насочи небесния кораб на север и се понесе напред с възможно най-висока скорост.

Не успя да чуе радостните звуци на вештиците, които преминаха през срутената ограда, прескочиха останките в двора и се вляха в катедралата като отрова. Търсеха вратата, тъй като силата, която усещаха вътре, ги привличаше като магнит. Стотици от тях влязоха вътре, подскачаха, влачеха се, виеха се като ужасяващи и зловещи сенки. Проникнаха в пъклената катедрала, за да се насладят на онова, което беше в нея.