Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Шоковата вълна се отля от катедралата. Земята и въздухът пулсираха. Огромната червена вихрушка от облаци бе прекъсната като верига на колело и избухна. Небето се раздираше от отровните й стрели и мракът се раздроби на хиляди парчета.

Земята се надигаше и тресеше из целия Лондон. Сградите стенеха, поклащаха се и се свличаха на земята, а прозорците им се пръскаха на хиляди парчета. Хората пищяха, паметниците падаха, камъкът се пукаше. Тауър Бридж се наклони на една страна и потъна под водите на Темза. От свещи и огнища избухваха пожари. В Стария квартал положението бе същото, въпреки че той отдавна бе напуснат. Там също бушуваха огнени езици.

Отново се разнесе пронизващ вик, но този път той се състоеше от много гласове. Елейзабел затвори очи и се притисна в Таниел, който от ужас дори не усещаше раната в корема си.

И след това всичко приключи. Настана тишина. Шумоленето на завесите на балкона, трополенето на нещо метално по пода… това бе всичко.

Елейзабел отвори очи. През изпотрошените прозорци на катедралата нахлуваха сияйни слънчеви лъчи, които озаряваха многобройните арки. От ужасната червена светлина нямаше и следа. Наоколо цареше жизнерадостно утро. Тя внимателно се изправи на крака и помогна на Таниел да стори същото. Останките от окултистите и Тач лежаха неузнаваеми на пода на залата под тях, но от вештиците нямаше и следа. Облаците, закриващи слънцето, които им позволяваха да бродят из града и през деня, ги бяха предали, улавяйки ги чрез слънчевите лъчи. Вече ги нямаше. Кейтлин се изправи заедно с тях. Погледът й обхвана невероятната гледка.

— Мисля, че всичко приключи — каза тя и погледна към Таниел. В очите му се четеше загриженост. — Аз пък смятам, че тепърва започва.

Детектив Карвър седеше на пейка в Хайд парк и наблюдаваше нощта. Небето над Лондон бе ясно; и най-ярките звезди успяваха да надделеят над газените лампи и светлината им достигаше до него. Той седеше сам под една лампа и от устата му излизаше пара в прохладната януарска вечер. Лондон пулсираше от атмосферата на Коледа и Нова Година. Нещастието, което ги бе сполетяло, не бе успяло да унищожи желанието им за празнуване; всъщност тази Коледа не бе като предишните. Дори на фона на руините и разрушенията те бяха празнували до забрава. Нямаше пищна украса или паради, но всяка жена и всеки мъж осъзнаваха, че им бе даден втори шанс; бяха се срещнали лице в лице със смъртта и бяха оцелели. Затова вдигаха тостове за новото начало и повторния шанс за живот.

Ново начало наистина, помисли си Карвър. Последиците от станалото, известно като Затъмнението, бяха жестоки, но също както Големия Пожар в Лондон преди това, то бе спомогнало за прочистването на нещата, които имаха нужда от това. В нощта след като Таниел бе убил Тач, Старият квартал бе изгорял до основи и единствено водите на Темза бяха възпрели огнените езици да достигнат северната част на града. Карвър си спомни как пламъците се издигаха високо в нощта, оформяйки стена, която съскаше и вилнееше, знаейки че не може да премине отвъд реката. Пожарите на север бяха потушени бързо. Най-накрая бе завалял дъжд, поставяйки край на огнената стихия.

Градът бе започнал да се изправя на крака. Таниел и Елейзабел бяха заминали. Той не знаеше къде, но Таниел бе споменал нещо във връзка с учене, за опит да напише книга за вештиците, за нов начин за тяхното унищожаване. Чувстваше това като свой дълг след онова, което бе чул от Пайк. Трябваше да разкаже онова, което знаеше, да уведоми ловците на вештици по целия свят за природата на враговете им. Беше се заклел вече да не ловува, но щеше да се занимава с науката за вештиците. Където и да бяха сега с Елейзабел, важното бе, че бяха заедно, отдавайки се на любовта си един към друг. Той не знаеше с какво щеше да се занимава тя. Разполагаше с известно състояние и къща от родителите си, но Карвър никога не бе могъл да я разбере. Правеше това, което искаше.

Карвър все още се виждаше с Кейтлин от време на време. Тя бе добре и, въпреки че ръцете й леко изтръпваха в студени нощи като тази, продължаваше да ловува. Той се чувстваше задължен към нея, тъй като именно тя го бе забелязала, след като Блейк го бе прострелял, беше го превързала и скрила, докато довършат работата си в катедралата. Беше усетил разтърсването от бомбата, беше чул виковете на вештиците при навлизането им, но след това бе припаднал и нямаше представа какво се бе случило, докато Кейтлин и останалите не се бяха върнали при него, за да го отведат от онова ужасно място. Пропускането на финала бе лош късмет, но все пак се смяташе за щастливец, че все още бе в състояние да диша. Бе щастлив. Карвър се изправи, протегна се и се загърна в голямото си палто. Взе шапката си и тръгна да се разхожда по Парк Лейн. През какъв сложен лабиринт бяха преминали само, през каква мрежа от съвпадения, която ги бе довела до едно или друго заключение, без да свършва. От време на време позволяваше победи или загуби, преминавайки нататък. Всичко бе с определена цел. Без Кърпеното лице, той и Мейкрафт никога нямаше да се свържат, той никога нямаше да разкрие пръста на Братството в ставащото и нямаше да могат да го спрат. Същото се отнасяше и за Елейзабел. Как ли се бе измъкнала от Братството първия път, когато Таниел я бе открил? Дори тя не знаеше.