Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

— Не тук горе, Хаги! — озъби му се той. — Тук не можеш да ме последваш. Иди и изпий още една бира. — Той блъсна назад приятеля си и се загледа в заоблените хълбоци на момичето.

Кристофър се усмихна, вдигна чашата си и тогава отново забеляза някаква сянка наблизо. Тъмнокосият човек, който преди това седеше на една обикновена дървена маса, сега се беше изправил до него и се беше подпрял на облегалката на стола, от който току-що бе станал Бен. Имаше стойка на офицер, макар че облеклото му не даваше повод за такова предположение. Мускулестото му тяло беше облечено с кожена жилетка без ръкави и дебела вълнена риза, а бричовете, които му стояха много добре, бяха пъхнати във високи ботуши.

— Мога ли за малко да ви направя компания, сър? — Той не дочака отговора и седна на стола срещу Кристофър. Мъжът разкопча жилетката си, оправи двата пистолета, втъкнати в колана му, след това се отпусна и сложи ръце върху облегалките на стола.

— Старият Бен си изпроси от вас някоя и друга бира, а?

Кристофър гледаше мълчаливо мъжа и се питаше защо ли го заговори. Това, че не бързаше с отговора, би трябвало да ядоса неканения гост. Той обаче дари Кристофър с лека, обезоръжаваща усмивка.

— Извинете, сър. — Той протегна приятелски ръка. — Аз съм Алън Паркър, шериф на Маубъри. Назначен съм от лорд Талбот, за да опазвам реда тук.

Кристофър пое протегнатата ръка, погледна изпитателно човека и му каза името си. Шерифът не даде да се разбере дали вече го е чувал, макар Кристофър да беше сигурен, че мълвата за състоялия се дуел е стигнала до ушите му.

— Мисля, че влиза в задълженията ми да предпазвам чужденците от Бен. Често в главата му се въртят духове, демони и други адски същества — зависи какво е пил. Човек просто не трябва да го взема на сериозно.

Кристофър се засмя:

— Очевидно е така.

Шерифът го погледна замислено.

— Не мога да си спомня дали не съм ви виждал и друг път тук. От околността ли сте?

— Имам градска къща в Лондон. Но един от моите кораби се намира в пристанището на Уиркинтън и затова съм дошъл тук. — Кристофър побърза да обясни и по каква причина корабът му се намира в това пристанище. — Ще остана в Маубъри, докато уредя работите си.

— Що за работи са това, ако смея да попитам?

— Дойдох тук, за да си прибера парите, които един човек ми дължи. Но тъй като той явно няма възможност да ми се издължи сега, може би ще се наложи да поостана някое време, така да се каже, за да го подтикна по-бързо да намери сумата. Да, и както изглежда, май ще трябва да си потърся квартира.

Шерифът отново се облегна на стола и се засмя.

— Може би ще бъде по-добре вместо да чакате парите в брой, да се задоволите с нещо друго.

Крива усмивка премина по лицето на Кристофър.

— Точно това е и моето желание, но, страхувам се, че човекът упорства и изобщо не смята да връща дълга си.

— Е, ако все пак сериозно мислите да си търсите жилище тук, трябва да ви кажа, че извън странноприемницата трудно ще си намерите място.

— Бен говореше за някаква господарска къща, която изгоряла преди няколко години. Разправяше, че собственикът на къщата бил убит, а той не знаел да има други роднини, които да предявяват претенции за земята.

Шерифът неспокойно прекара ръка през черната си коса.

— Аз също посетих мястото веднага, след като станах шериф тук. Бях чул слухове, че човекът бил изгорял в пламъците, но не намерих останки от трупа. От самата къща все още стои по-голямата част. Само новото й крило изгоря, то беше от дърво. Камъкът на старата сграда спря пламъците. От пожара насам къщата стои празна… с изключение, както казват хората наоколо, на двата духа: на стария лорд с меч в гърдите и на другия — обгорял и ужасно обезобразен. — Той сбърчи чело и леко поклати глава, като че ли от смущение. — И все пак арендаторите си вършат работата, сякаш очакват всеки миг Сакстънови да се върнат отново. А когато лорд Талбот се заинтересува от земите, отговориха му, че семейството все още не е отстъпило владенията си и че данъците им се плащат редовно.

— Кой получава наемите?

За секунда Алън го погледна объркано.

— Откъде казвате, че идвате?

— Какво общо има това с моя въпрос? — Кристофър смекчи думите си с усмивка.

— Само полюбопитствах — отвърна приятелски Алън.

— Идвам от Бостън, за да търся търговски пристанища за корабите си. — Той вдигна високо едната си вежда и погледна шерифа в очакване.

Алън сви рамене и продължи разговора.

— Доколкото знам, лорд Талбот събира наемите. Но той го прави повече или по-малко, за да услужи на семейството, докато бъдат регулирани парцелите.